Погледна го така, сякаш го виждаше за първи път. Сякаш бе в нова разцветка, с нова гама тонове. Кой беше този срещу нея? Къде се потули любящият човек, къде се запиляха топлината, нежността?... От къде изригна тази бездушност и тази груба наслада да разсича душата й?... Къде се изгуби човещината му? Къде се изгуби любовта му?...

   Сети се... Това беше предишната й любов... И по-предишната, и тази преди нея... Кой знае, може би и следващата... Сети се за него и за другите... Неслучайно. Не й беше за първи път някой да простреля душата й в гръб, някой, от когото най-малко е очаквала... И винаги се връщаше назад и всички отминали белези прокървяваха наново, със същата позабравена болка... Нищо не се губеше, нищо не се забравяше... В хаоса на мислите й все пак имаше някакъв невидим порядък, водещ към едно и също остро, неизтриваемо, оставащо без отговор нагло въпросче – „С какво съм го заслужила?”... Несъзнателно ровеше с крака шумата на падналите листа, сякаш очакваше всеки момент от там да се подаде отговорът, да я плесне през лицето, да я препъне или просто да й изкрещи в ухото...

   Ровеше и в себе си със същата онази настойчивост, с която родителите й я бяха възпитали първо да търси вината в себе си и след това у другите. Познаваше се добре – знаеше недостатъците си – не за първи път разнищваше душата си. Беше свикнала с това да бъде виновна за нещо, да поема вината, да живее с нея и да се опитва да не повтаря старите грешки... Но къде бъркаше сега, в какво се състоеше вината й, какво не можеше да прозре?..

   Знаеше какво значи да си нараняван, самата тя беше наранявана не един път, и се стремеше да не наранява другите – защо да опитват горчивината, когато биха могли да я избегнат. И ако не можеше да ги предпази от болката, се стремеше поне да им помогне да я преживеят. Не всички разбираха стремленията й, но пък и не всички имаха нужда от тях, а тя умееше да прави разлика между двете и не прахосваше усилия на вятъра... Или поне така си мислеше...

   Правеше всичко възможно да бъде мила с другите, да бъде максимално честна, открита и искрена. Даваше им всичко, което и тя би искала да получи. И то от душа, със сърце, без лицемерие...

   А все какво правеше, как ставаше, напук на всичката си добронамереност, успяваше да обърне хората срещу себе си, да почерни живота им, да ги превърне в мрачни, злобни, заядливи създания, които мобилизирваха цялото си същество срещу нея, използвайки и съюзници, и всякакви допустими и недопустими средства... Защо вместо да разпалва светлината в тях, тя сгъстяваше тъмнината?...

   Талант ли бе това или проклятие?...

   Някъде грешеше... Нещо пропускаше... Нещо трябваше да промени в себе си – коренно, из основи...

   Седна на една самотна пейка и въздъхна тежко...

   Тя не беше цвете – знаеше го, но нима толкова отрова имаше в нея, че отравяше всичко, което докоснеше с душата си?... А и нали се стремеше да държи хората настрани от себе си, за да ги предпази от себе си, да не ги наранява... Чии грехове изплащаше, и щеше ли някога да ги плати?...

   Хората, които не й обявяваха война се брояха на пръсти. А тя винаги се стряскаше, когато чуеше бойната тръба – никога не беше подготвена. Винаги изпадаше в някакъв дълбок транс, от които трудно излизаше. Никога не очакваше, че някой близък до нея цели единствено и само да я отстрани от обсега си... Какво беше това – проява на завист, на страх или и на двете едновременно?...    

   Дали причината не беше в нейната доверчивост, в безумната й вяра в хората и доброто у тях, стигащи до глупост, до един светъл, наивен, но напълно безполезен идеализъм, невписващ се нито в миналото, нито в настоящето, та камо ли в бъдещето... Някъде нещо й убягваше... Нещо трябваше да промени – в себе си , в отношението си към хората...

    Спомни си за един далечен познат, когото дълго време убеждаваше, че хората не са добитък, който трябва да държиш на къс синджир, че трябва да се съобразяваш с тях, защото и те имат чувства, защото и те просто са хора, които понякога грешат, но това не ги прави чудовища... Само постъпват като такива й беше казал той и гледат да те издебнат и да ти прегризят гърлото, когато си най-слаб и най-малко очакваш нападение. Затова трябва да нападаш пръв, да ги стискаш ти за гърлото и да не им даваш да си поемат спокойно дъх. Така и не успя да го разубеди...

   Дали все пак той не беше прав?...

   Потръпна... Вечерта настъпваше и студът смело нахлуваше през дрехите й. Беше време да се прибира. Пръстите й едвам помръдваха, а по лицето й се забождаха хиляди ледени иглички и сковаваха и най-малкото мускулче.

   Горещият душ и топлата супа не успяха да я загреят. Продължи да зъзне и да трака със зъби и под дебелия юрган. Най-вероятно изстиваше...

   На сутринта се събуди рано, бодра и отпочинала. Нямаше и помен от вчерашните тревоги и безизходни лутания. Погледна се в огледалото, докато миеше зъбите си. Отсреща в нея се взряха две чужди, безизразни очи, които носеха цвета на нейните. Сърцето й не трепна, стомахът й не се сви на топка. Устните й се извиха в самодоволна усмивка.

   А навън  трупащите се вече на преспи снежинки се вихреха в лудешкия танц на студения ноемврийски вятър...

   Очертаваше се дълга и марзовита зима...

Благодаря!:)
Макар че лично аз се надявам зимата да не дълга и мразовита, а само сезон:)

След всяка зима следва пролет, нали знаеш? А колкото е по-студена зимата, толкова е по-топло лятото...

прегръдка:)

прегръдка и от мен jioia :) нека лятото винаги да остава в нас

Да, непостоянни са, и това е добре иначе нямаше да бъде толкова интересен живота:) Надявам се и твоята Блог-тъга да е просто един сезон, който ще прелее в друг, за да откриеш безценната красота на отминаващия.