Постинг
31.07.2008 13:10 -
По неволя - свидетел
- Искам те, искам да бъда с теб, искам да сме заедно!... Искаш ли и ти същото?...
Тези твърде неясни и, кой знае, донякъде отчаяно попресилени думи, които не издържаха повече да бъдат премълчавани, се втурнаха през устните й в мъчително очакване да получат насреща топла словесна прегръдка. Но отсреща се зареди гневен, обвинителен отпор, нетърпящ обяснение. Чу се нещо от сорта на: „Какви са тия глупости? Как можеш да ми задаваш тия въпроси сега?..”, и още други подобни, които продължиха да звучат като боботене на приближаваща буря зад тряснатите със замах и завидна ярост прозорци. Странно, че стъклата не се счупиха, макар че това беше невъзможно като се има предвид, че бяха от камък.
Всъщност ако ви се струва, че се изразявам неясно и странно, още по-неприемлива и озадачителна беше цялата ситуация, на която по неволя станах свидетел.
Предизвикалите гняв думи бяха произнесени от една твърде обикновена принцеса, без кон, без корона, без бална рокля, без тя дори да беше Пепеляшка. Принцесата беше седнала на един камък насред нищото, под едно разкривено, хилаво дърво, което без особен успех се опитваше да й пази сянка от прежурящото слънце. В ръката си тя държеше мръсна пръчица, с която чертаеше неясни фигури по песъчливата , суха земя. Само на няколко крачки, вляво от нея, напълно обезлюден и напечен от слънчевия зной, надничаше път, подканящ към вълнуващи, неизвестни приключения. Но принцесата не му обръщаше внимание, дълбоко в себе си тя знаеше, че в един момент ще поеме по него, а пътят нямаше да избяга. По собствено желание тя се беше отбила от пътя и пак по своя воля седна на камъка и седя отгоре му бая време, с лице и очи към издигащата се на метър и нещо разстояние от нея висока каменна крепост. Ден и нощ принцесата стоеше и чакаше, без капчица умора принцът да отвори прозорчето на своята крепост и да подаде глава навън, за да го приветства с новия прекрасен ден.
Доста объркаващо, предполагам, ви се струва положението на принцесата, като се има предвид, че обикновено принцесите са в крепости, а принцовете са пред непристъпните им стени и се молят ден и нощ принцесата да ги дари дори само с един поглед. Но да оставим абсурдността – тя и без това е навсякъде около нас, да продължим напред.
Странна работа беше тоя принц, още повече, че той беше принц, но само в очите на принцесата. На радостните възгласи на принцесата той отвръщаше с отегчена физиономия или с немръщено мърморене за какво ли не, ако щете и за това, че въздухът сутрин е прекалено чист и свеж. Принцът рядко беше в добро разположение на духа, а то от своя страна беше изпъстрено с възчерен хумор, който иначе си му доставяше удоволствие. Всеки ден принцесата заливаше със звучни емоции, с радостно вълнение крепостната студенина, а през това време принцът разсеяно слушаше безсмислените й брътвежи за цветя, птици, слънце и тям подобни женски глупости, правеше си двойна доза кафе, палеше цигара и продължаваше да мисли за своите си работи. Ако й отговаряше нещо, то бе от типа на: „Лесна е твойта!” или „Ти си виновна”, „Да се видиш!”... Дали му досаждаше принцесата на принца, не можеше да се каже със сигурност, нито пък защо изобщо й позволяваше тази волност да говори, каквото й падне. Погледнато реално и самият принц нямаше никакъв отговор на тези въпроси, дори и най-бегла хипотеза даже. Може би му беше все едно или просто беше свикнал някой да плямпа наблизо като стара, от време на време губеща сигнал радиоточка. От своя страна и ние трябва да проявим малко обективност. Със своите слънчеви бръщолевения принцесата определено не правеше добро впечатление – изглежда да беше едно крайно лекомислено същество, което нямаше никакви амбиции, нито някаква друга работа освен тази да чака появата на принца. Е, разбира се, не може да й се отрече постоянството и упорито й бодро и жизнерадостно настроение, което демонстрираше без умора. (А това, съгласете се, е поведение, присъщо за луд или крайно глупав човек.) Вярно никой не можеше да каже дали душата й наистина преливаше от толкова много радост, особено когато слънцето не осветяваше очите й, когато някой клон на дървото я засенчеше случайно или когато нощта я покриеше с тъмния си плащ. Това обаче не е толкова важно. То и за самия принц не беше важно.
А той беше сериозен принц. Непрекъснато проектираше някакви сложни механизми, решаваше неразрешими уравнения, правеше дълги и нескочаеми сметки, главата му вреше и кипеше из безизходни лабиринти, а в свободното си време отдаваше цялото си внимание и енергия на крепостта. Все нещо поправяше, все нещо замазваше, все нещо зазидваше и следеше и най-малкото камъче да си е на мястото и току не добавеше някой нов ред камъни към височината на крепостта. За по-сигурно. Умен принц беше. И прозорлив. Знаеше, че ако не се грижи за крепостта, ако не я укрепява редовно, някое ден нечие нападение ще я направи на пух и прах и тогава той какво щеше да прави, как щеше да живее. Ааа не! Не може той да стои на камък насред нищото, изложен на слънце, студ и какво ли още не като принцесата. Той не беше малоумник. Неговата най-сигурна сила беше крепостта. И на него и през ум не му минаваше да я напусне.
Веднъж, като я гледаше принцесата такава никаква, на него му беше дожаляло за нея и й беше дал съвсем безкористно блестящата си идея тя да си събере камъни и да си построи собствена къщичка, даже щеше да й обясни как да я направи. Но, пак ви казвам - твърде лекомислената принцеса му благодари учтиво и му отказа с думите, че тя не би могла да живее, затворена между четири стени, че това би я убило, че не е било за нея и т.н. Принцът не разбра думите й, а и не искаше и да ги слуша – все пак той й правеше услуга, а тя я отхвърляше. Кой здравомислещ би постъпил като нея?! Но пък както и да е – нейна си работа , да си стои там - да я брули вятъра и да я пече слъцето.
Да, отказът на принцесата пообиди принца, но днешните й думи за добро утро направо го вбесиха. Тя изобщо нормална ли е? Какво си въобразяваше? Тя да не го мисли за луд? Той никога няма да излезе и да живее на пътя с нея, а още по-малко би я допуснал в крепостта си, че да внася безредие в строгия му дисциплиниран ред? Тресна й прозореца! Че как няма да й го тресне! Даже няма повече и да го отвори! То това да не става ей тъй! Какво като е стояла там и е пляскала с ръце, когато той се появи? Ха, че тя да не си мисли, че е първата?... Като нея принцеси – бол! Нима си мисли, че той е толкова глупав , че ще захвърли всичко заради нея? Че той да не си е чупил мозъка за тоя, дето духа? Ама-ха! Искала го, искала да са заедно... Ама какво иска принцесата, а какво иска принцът – никой не пита. А на него си му е добре така – той зад крепостта, тя – на камъка, отвън...
Определено не му беше лесно на принца с подобен род мисли.
От своя страна принцесата не се изненада особено от реакцията на принца – може дори с положителност да се твърди, че тя е очаквала подобно нещо, макар и да не е било най-съкровената й мечта. Тя обаче не побесня като принца, нито се развика, не се и разплака. Облекчението, което изпита след изричането на дълго скриваната истина, се стопи за миг. С трясъка на каменния прозорец върху плещите й се стовари безмерна тежест, която пречупи смеха й и уби радостното й и безгрижно бъбрене. Очите й се покриха с дълбока, мътна сянка, която не допусна ни един лъч светлина. Тя поседя така известно време в неподвижна, тежковъздишаща поза, навела за пръв път надолу глава и зареяла поглед нанякъде в сухата умъртвена пръст, наподобяваща тъпо добиче, поведено на заколение. Когато най-сетне разбра, че няма какво и кого да чака, тя стана бавно и тръгна към пътя. Пристъпваше едва-едва – краката я боляха от дългото седене на едно място, в една и съща поза, като че досега я е било страх да не мръдне и да не уплаши някого. И тъкмо стигна пътя, от една от крепостните кули до слуха й достигна гузният глас на принца:
- Извинявай, ама аз не съм готов за такива неща...
Принцесата се обърна, дори направи крачка обратно, опита се и да каже нещо... Но беше повече от безсмислено. Никой не я чу. Никой не искаше и да я чуе. Какво можеше да направи? – Нищо. С последни, събрани кой знае откъде, сили тя прошепна към крепостта: „Обичам те!” и запристъпва към пътя, без и да очаква отговор.
Но дали думите й не бяха изречени с шепот, или все пак някъде там имаше някоя и друга пролука в непробиваемите камъни на крепостта – не знам, но думите на принцесата достигнаха до ушите на принца. Без да губи и миг, принцът се качи в тройно бронираната си кола и с бясна скорост излетя покрай принцесата в посока, обратна на нейната.
Забулена във вдигналия се облак гъст прах и дребни камъчета, останала без сили, а сега вече и без дъх, принцесата можа едва да промълви:
- Но той защо тръгна натам? Този път не води до никъде...
Кой крив, кой прав – не знам, но ни принцеса, ни принц има вече там... Какво стана след това – не мога да ви кажа. А да седя сам на безлюдно място и да чакам съвсем сам – съгласете се, не си е работа.
Тези твърде неясни и, кой знае, донякъде отчаяно попресилени думи, които не издържаха повече да бъдат премълчавани, се втурнаха през устните й в мъчително очакване да получат насреща топла словесна прегръдка. Но отсреща се зареди гневен, обвинителен отпор, нетърпящ обяснение. Чу се нещо от сорта на: „Какви са тия глупости? Как можеш да ми задаваш тия въпроси сега?..”, и още други подобни, които продължиха да звучат като боботене на приближаваща буря зад тряснатите със замах и завидна ярост прозорци. Странно, че стъклата не се счупиха, макар че това беше невъзможно като се има предвид, че бяха от камък.
Всъщност ако ви се струва, че се изразявам неясно и странно, още по-неприемлива и озадачителна беше цялата ситуация, на която по неволя станах свидетел.
Предизвикалите гняв думи бяха произнесени от една твърде обикновена принцеса, без кон, без корона, без бална рокля, без тя дори да беше Пепеляшка. Принцесата беше седнала на един камък насред нищото, под едно разкривено, хилаво дърво, което без особен успех се опитваше да й пази сянка от прежурящото слънце. В ръката си тя държеше мръсна пръчица, с която чертаеше неясни фигури по песъчливата , суха земя. Само на няколко крачки, вляво от нея, напълно обезлюден и напечен от слънчевия зной, надничаше път, подканящ към вълнуващи, неизвестни приключения. Но принцесата не му обръщаше внимание, дълбоко в себе си тя знаеше, че в един момент ще поеме по него, а пътят нямаше да избяга. По собствено желание тя се беше отбила от пътя и пак по своя воля седна на камъка и седя отгоре му бая време, с лице и очи към издигащата се на метър и нещо разстояние от нея висока каменна крепост. Ден и нощ принцесата стоеше и чакаше, без капчица умора принцът да отвори прозорчето на своята крепост и да подаде глава навън, за да го приветства с новия прекрасен ден.
Доста объркаващо, предполагам, ви се струва положението на принцесата, като се има предвид, че обикновено принцесите са в крепости, а принцовете са пред непристъпните им стени и се молят ден и нощ принцесата да ги дари дори само с един поглед. Но да оставим абсурдността – тя и без това е навсякъде около нас, да продължим напред.
Странна работа беше тоя принц, още повече, че той беше принц, но само в очите на принцесата. На радостните възгласи на принцесата той отвръщаше с отегчена физиономия или с немръщено мърморене за какво ли не, ако щете и за това, че въздухът сутрин е прекалено чист и свеж. Принцът рядко беше в добро разположение на духа, а то от своя страна беше изпъстрено с възчерен хумор, който иначе си му доставяше удоволствие. Всеки ден принцесата заливаше със звучни емоции, с радостно вълнение крепостната студенина, а през това време принцът разсеяно слушаше безсмислените й брътвежи за цветя, птици, слънце и тям подобни женски глупости, правеше си двойна доза кафе, палеше цигара и продължаваше да мисли за своите си работи. Ако й отговаряше нещо, то бе от типа на: „Лесна е твойта!” или „Ти си виновна”, „Да се видиш!”... Дали му досаждаше принцесата на принца, не можеше да се каже със сигурност, нито пък защо изобщо й позволяваше тази волност да говори, каквото й падне. Погледнато реално и самият принц нямаше никакъв отговор на тези въпроси, дори и най-бегла хипотеза даже. Може би му беше все едно или просто беше свикнал някой да плямпа наблизо като стара, от време на време губеща сигнал радиоточка. От своя страна и ние трябва да проявим малко обективност. Със своите слънчеви бръщолевения принцесата определено не правеше добро впечатление – изглежда да беше едно крайно лекомислено същество, което нямаше никакви амбиции, нито някаква друга работа освен тази да чака появата на принца. Е, разбира се, не може да й се отрече постоянството и упорито й бодро и жизнерадостно настроение, което демонстрираше без умора. (А това, съгласете се, е поведение, присъщо за луд или крайно глупав човек.) Вярно никой не можеше да каже дали душата й наистина преливаше от толкова много радост, особено когато слънцето не осветяваше очите й, когато някой клон на дървото я засенчеше случайно или когато нощта я покриеше с тъмния си плащ. Това обаче не е толкова важно. То и за самия принц не беше важно.
А той беше сериозен принц. Непрекъснато проектираше някакви сложни механизми, решаваше неразрешими уравнения, правеше дълги и нескочаеми сметки, главата му вреше и кипеше из безизходни лабиринти, а в свободното си време отдаваше цялото си внимание и енергия на крепостта. Все нещо поправяше, все нещо замазваше, все нещо зазидваше и следеше и най-малкото камъче да си е на мястото и току не добавеше някой нов ред камъни към височината на крепостта. За по-сигурно. Умен принц беше. И прозорлив. Знаеше, че ако не се грижи за крепостта, ако не я укрепява редовно, някое ден нечие нападение ще я направи на пух и прах и тогава той какво щеше да прави, как щеше да живее. Ааа не! Не може той да стои на камък насред нищото, изложен на слънце, студ и какво ли още не като принцесата. Той не беше малоумник. Неговата най-сигурна сила беше крепостта. И на него и през ум не му минаваше да я напусне.
Веднъж, като я гледаше принцесата такава никаква, на него му беше дожаляло за нея и й беше дал съвсем безкористно блестящата си идея тя да си събере камъни и да си построи собствена къщичка, даже щеше да й обясни как да я направи. Но, пак ви казвам - твърде лекомислената принцеса му благодари учтиво и му отказа с думите, че тя не би могла да живее, затворена между четири стени, че това би я убило, че не е било за нея и т.н. Принцът не разбра думите й, а и не искаше и да ги слуша – все пак той й правеше услуга, а тя я отхвърляше. Кой здравомислещ би постъпил като нея?! Но пък както и да е – нейна си работа , да си стои там - да я брули вятъра и да я пече слъцето.
Да, отказът на принцесата пообиди принца, но днешните й думи за добро утро направо го вбесиха. Тя изобщо нормална ли е? Какво си въобразяваше? Тя да не го мисли за луд? Той никога няма да излезе и да живее на пътя с нея, а още по-малко би я допуснал в крепостта си, че да внася безредие в строгия му дисциплиниран ред? Тресна й прозореца! Че как няма да й го тресне! Даже няма повече и да го отвори! То това да не става ей тъй! Какво като е стояла там и е пляскала с ръце, когато той се появи? Ха, че тя да не си мисли, че е първата?... Като нея принцеси – бол! Нима си мисли, че той е толкова глупав , че ще захвърли всичко заради нея? Че той да не си е чупил мозъка за тоя, дето духа? Ама-ха! Искала го, искала да са заедно... Ама какво иска принцесата, а какво иска принцът – никой не пита. А на него си му е добре така – той зад крепостта, тя – на камъка, отвън...
Определено не му беше лесно на принца с подобен род мисли.
От своя страна принцесата не се изненада особено от реакцията на принца – може дори с положителност да се твърди, че тя е очаквала подобно нещо, макар и да не е било най-съкровената й мечта. Тя обаче не побесня като принца, нито се развика, не се и разплака. Облекчението, което изпита след изричането на дълго скриваната истина, се стопи за миг. С трясъка на каменния прозорец върху плещите й се стовари безмерна тежест, която пречупи смеха й и уби радостното й и безгрижно бъбрене. Очите й се покриха с дълбока, мътна сянка, която не допусна ни един лъч светлина. Тя поседя така известно време в неподвижна, тежковъздишаща поза, навела за пръв път надолу глава и зареяла поглед нанякъде в сухата умъртвена пръст, наподобяваща тъпо добиче, поведено на заколение. Когато най-сетне разбра, че няма какво и кого да чака, тя стана бавно и тръгна към пътя. Пристъпваше едва-едва – краката я боляха от дългото седене на едно място, в една и съща поза, като че досега я е било страх да не мръдне и да не уплаши някого. И тъкмо стигна пътя, от една от крепостните кули до слуха й достигна гузният глас на принца:
- Извинявай, ама аз не съм готов за такива неща...
Принцесата се обърна, дори направи крачка обратно, опита се и да каже нещо... Но беше повече от безсмислено. Никой не я чу. Никой не искаше и да я чуе. Какво можеше да направи? – Нищо. С последни, събрани кой знае откъде, сили тя прошепна към крепостта: „Обичам те!” и запристъпва към пътя, без и да очаква отговор.
Но дали думите й не бяха изречени с шепот, или все пак някъде там имаше някоя и друга пролука в непробиваемите камъни на крепостта – не знам, но думите на принцесата достигнаха до ушите на принца. Без да губи и миг, принцът се качи в тройно бронираната си кола и с бясна скорост излетя покрай принцесата в посока, обратна на нейната.
Забулена във вдигналия се облак гъст прах и дребни камъчета, останала без сили, а сега вече и без дъх, принцесата можа едва да промълви:
- Но той защо тръгна натам? Този път не води до никъде...
Кой крив, кой прав – не знам, но ни принцеса, ни принц има вече там... Какво стана след това – не мога да ви кажа. А да седя сам на безлюдно място и да чакам съвсем сам – съгласете се, не си е работа.
няма смисъл да чакаш!А къде е този път, да и кажа две думи на принцесата да не се занимава с мутренски принцове!:)Поздравления!
цитирайМисля, че принцесата знае какво искаш да й кажеш, и съм сигурна, че ти е много благодарна:) Хубавото при нея е, че все пак върви, не стои на едно място, а щом има и твоята подкрепа, определено ще стигне далеч;)
цитирайСтрува ми се, че този принц съм го срещала. Дори имам чувството, че го познавам и дори, че е съвсем близо. Нима е внъзможна да съществуват толкова много принцове?
Но изглежда и доста такива принцеси има. Да , за съжаление.
цитирайНо изглежда и доста такива принцеси има. Да , за съжаление.
Да, за съжаление... Но не трябва да забравяме, че някъде там е и цар Дроздобрад...
Дано прогледнем за него:)... И той за нас;)
цитирайДано прогледнем за него:)... И той за нас;)
ама тия Принцеси са ти влязали под кожата :), нали
Лошо няма
Чела ли си" Корабът с алените платна" ------ май така се казваше ???????????????????????????????????
цитирайЛошо няма
Чела ли си" Корабът с алените платна" ------ май така се казваше ???????????????????????????????????
Търсене
За този блог
Гласове: 37663
Блогрол
1. Неизменно, всеки ден...
2. Просто любов
3. Без любов
4. По течението...
5. Избор...
6. Очи в очи
7. Нека вървим заедно
8. Съзвучие
9. Любов, любов...
10. Ако се примири...
11. Можеше да избира
12. Достатъчно ли е?
13. Познато, нали?
14. Без граници
15. Плевелите убиват цветята
16. Обичам те!
17. Грешка ли е?
18. Да-да:))
19. Любов сладка
20. Пролет
21. Изненадаааа;)
22. Цвете
2. Просто любов
3. Без любов
4. По течението...
5. Избор...
6. Очи в очи
7. Нека вървим заедно
8. Съзвучие
9. Любов, любов...
10. Ако се примири...
11. Можеше да избира
12. Достатъчно ли е?
13. Познато, нали?
14. Без граници
15. Плевелите убиват цветята
16. Обичам те!
17. Грешка ли е?
18. Да-да:))
19. Любов сладка
20. Пролет
21. Изненадаааа;)
22. Цвете
