Запали колата и тръгна. Без много да му мисли. Само се обади на майка си да я предупреди, че заминава и толкова. Искаше да се махне, да не вижда познати лица, да не среща познати гледки. Искаше промяна, нещо различно. Искаше да забрави за всичко, станало преди два дни, за него, за думите му, за думите, които тя изрече, за всичко, което беше и не беше между тях. Не издържаше от толкова време насам и съвсем щеше да се задуши да стои в къщата си и да я препълва с мислите си. Не беше бягство – знаеше, че не може да избяга никъде от себе си. Просто искаше нова посока, ново движение, ново начало, а не можеше да го направи от мястото, където едни и същи спомени неуморно я притискаха до стената. Затова сутринта след кафето и тъпото взиране в стената, реши да се махне, да смени обстановката. Събра набързо някоя и друга дреха в сака, две кутии цигари и няколко вафли. Целта беше нарочена от години – Родопите, винаги е искала да ги посети и все нещо е заставало като бариера на пътя й. Сега нямаше какво да й попречи или да я спре – беше сама. Наред със своя багаж взе и все още неотворения пакет с храна за Милтън – късокосместа тригодишна немска овчарка. За първи път го вземаше със себе си при пътувания – обикновено го оставяше на грижите на майка си. Сега единственото същество, което искаше до себе си, бе той. А и му го дължеше - напоследък не му обръщаше вниманието, което заслужаваше. Освен това, макар и куче, Милтън имаше страшен характер и след някое нейно по-продължително отсъствие, се цупеше с часове, а понякога и с дни. Не му се сърдеше – реагираше точно като нея – въпреки надменното си държание и демонстративна незаинтересованост, той я обичаше, просто не искаше да бъде пренебрегван – както и тя. От друга страна щеше да пътува сама, а Милтън, въпреки че за нея и за определени хора и животни можеше да бъде най-големият влюбчив лигльо на този свят, беше професионално обучен да напада, което рядко й се налагаше да използва ( на него също), защото за някой хора бе достатъчен само външния му вид, за да се отдалечат на поне два метра от него, и от нея.
Докато стягаше багажа си, той я гледаше унило, но когато си чу името и командата за тръгване, скочи като попарен, изхвърча през вратата и не спря да подскача и да я гледа влюбено, докато не се качиха в колата, та и след това. Обичаше го, как само го обичаше!... Беше забравила какви деца ставаха и двамата, как се гонеха , боричкаха, как се търкаляха из трева, пръст, пясък – където дойдеше и както дойдеше. Беше забравила колко й беше хубаво с него. Беше забравила за него. За почти десет месеца...
Затова и тръгна за Родопите – не само заради себе си, и заради него. Нямаше да отсядат в големите градове. Искаше да минат през малките селца, да тичат и да викат на воля, да се насладят на тишината, на спокойствието и на онази присъща само на Родопите загадъчност и първична красота.
След няколко часа път и три почивки по пътя вече бяха достигнали крайната си цел. Бързо намериха къде да преспят. А преди да си легнат, тя с изненада откри, че за целия ден бе изпушила само три цигари – при спиранията по пътя (избягваше да пуши, когато беше с Милтън в малки затворени помещения – ако тя бе решила да се самоубива, не искаше да трови и кучето си). Спаха непробудно – дълбок и спокоен сън. Особено тя. Напоследък никак не й вървеше със съня – заспиваше късно, пробуждаше се по нощите или се въртеше неспокойно, а сутрин се събуждаше късно, уморена, с натежала глава. А всичко това се отразяваше и на Милтън - сякаш бе изгубил желание за живот. Сега не беше така.
Както всяка сутрин и сега Милтън я чакаше да се наспи, закусваха и цял ден бяха по разходки из баири, из гори и шубраци. Колата я използваха колкото да се придвижат от едно село до друго. Лудуваха като че до момента и двамата са били затворени някъде. Срещаха нови и нови хора, които не спряха да я изумяват със своето простодушие, неподправеност и доброта. Никой не се плашеше от Милтън, а той гледаше на тях като на позабравени стари познати. Сякаш бяха на друга планета, сред извънземни, а се чувстваха свободни и точно на мястото си. Вече седем дни безгрижие. Седем дни без интернет и телевизия. Седем дни без цигари. Седем дни без ангажименти и задължения. Седем дни без да мисли за Иван и за себе си. Седем дни щастие. Седем дни пълнокръвен живот. Седем дни с Милтън...
Следващите седем дни останаха в едно малко, сгушено сред палнината и боровете селце, отдалечено от останалите села наоколо. Не го бяха замисляли предварително – решението дойде някак от само себе си. А баба Рада – жената, при която отседнаха, ги прие като свои собствени деца. Всеки ден тримата извеждаха в палнината на паша шестте козички на баба Рада. Милтън се държеше като истинско овчарско куче. Понякога малко прекаляваше в закрилническите си намерения, но козите не му се сърдеха и го следваха навсякъде. Неизчерпаемата му преди енергия се беше възродила наново и бе достигнала своя връх. Милтън участваше във всичко. Впускаше се да помага и при събирането на сухи клонаци, и при брането на билки, и при ваденето на картофи... А двете жени се заливаха от смях с него и забравили възрастта си, си играеха с него като деца. С възрастната баба Рада Милтън беше внимателен, но със стопанката си много-много не се церемонеше – подскачаше около нея, събаряше я на земята, когато се беше навела за нещо или просто беше клекнала, пръскаше я с вода от малкото поточе, навираше муцуна и лапи в ръцете й и въпреки шумните й протести, я ближеше, където свари...
На четиринайстия ден отидоха на гости у снахата на баба Рада – беше си традиция при тях да се виждат поне един път седмично. Снахата, баба Райна, беше малко по-млада от баба Рада, вдовица от десет години, и ги посрещна заедно с пет котки и две кучета, далеч по-малки по размери от Милтън. Милтън търпеливо се подложи на обстойното подушване от страна на малките домакини, но когато едно от котетата опря мустачките си в носа му, той кихна. И на тях повече не им трябваше – сигналът за игра бе даден. Баба Райна направи кафе и те седнаха на сянка да си поговорят. Двете баби имаха какво да си казват, затова ги остави да се набъбрят и с усмивка наблюдаваше играта на щастливия Милтън. Изглеждаше огромен и тромав сред малките си приятелчета и в същото време толкова нежен и внимателен. Гонеше се с тях и ги оставяше да го настигнат, подскачаше , залягаше в тревата и ги оставяше да се покатерят отгоре му, след което се търкулваше, внимавайки да не нарани някое от мъничетата... Трябваше по-често да си правят подобни пътешествия из природата...
- Искаш ли да ти гледам на кафе? – прекъсна мислите й баба Райна.
- Ти гледаш на кафе? – с изненада попита тя.
- Аз не гледам, аз виждам – каза баба Райна.
И двете се засмяха. Да й гледа на кафе? Не, не искаше – миналото си го знаеше, настоящето го живееше сега, а бъдещето не я интересуваше – то бързо ставаше настояще, а от там и минало.
- Виж тогава за Милтън, аз не искам – пошегува се тя.
Баба райна се разсмя високо:
- Та ти и Милтън сте като две капки вода... Само дето теб те е страх, а него не.
Погледна я – баба Райна не се смееше.
- И от какво ме е страх?
- Страх те да бъдеш себе си. В стремежа си да предпазиш себе си и другите само нараняваш хората и най-вече себе си. Скривайки истинските си чувства, стреляш срещу себе си и погубваш любовта, която носиш. А само тя си заслужава да бъде пазена, да бъде раздавана без остатък, но и задължително получавана. Не убивай любовта си – какво ще ти остане, без нея?...
В този момент баба Рада се появи отнякъде и каза, че вече е време да тръгват, за да се приберат по светло. Не беше забелязала отсъствието й, но и не попита къде е била.
На другата сутрин стана в ранни зори. Милтън вече я чакаше за разходка. Изкачиха единствения обрасъл с трева хълм. Милтън бързо си намери занимание, а тя седна с гръб към боровата гора в очакване на изгрева. Мислеше върху думите на баба Райна. Странна жена... Но беше права. Страхуваше се... Не толкова да даде любов, колкото да не получи любов. Ако Милтън не срещне топло отношение от друго животно или човек, той се оттегля, ако го нападнат, се отбранява. По същия начин реагираше тя, но само към животните. Не и към хората... Не беше подъл предател, когато прекрати отношения с Иван. Тя просто се бе защитила. Бе защитила любовта си...
Закачливо-безгрижен женски смях, идещ някъде зад гърба й, прекъсна мислите й. Обърна се. Нямаше никой. Само боровете поклащаха клони от лекия утринен ветрец.
Усмихна се на гората...
Извика Милтън. Беше време да се прибират вкъщи.
17.08.2008 10:17
а Родопите имат наистина възраждаща сила, обичам ги :)
Има нещо магнетично в тях
Поздрави!
Краят. Дъщеря ми ме попита, кое ухо й пищи. Притихнах, заслушах се, ами ... "И двете!" - казах. Тя ме погледна изумено: "Как позна? Тъкмо си мислих,че което и да кажеш, ще е вярно!" "Е, да, ама ти казах наистина най-вярното!"
Може би винаги ЗНАЕМ, но не смеем да приемем това, което разумът ни отказва да приеме за нормално.
И въпреки, че вчера бях сред невероятен лукс, за нищо на света не бих се отказала от няколко месеца сред описаните герои и местности. Тъкмо мога да сравня и избера по-точно.
А защо не го правят хората ли - защото по една или друга причина забравят за Милтън в себе си.:)
Поздрави!
И да, права си, ние винаги знаем, дори преди още да сме предприели каквото и да е действие, но просто ни трябва време, за да го осъзнаем и приемем.
Поздрави!
И аз благодаря!
Поздрави!
2. Просто любов
3. Без любов
4. По течението...
5. Избор...
6. Очи в очи
7. Нека вървим заедно
8. Съзвучие
9. Любов, любов...
10. Ако се примири...
11. Можеше да избира
12. Достатъчно ли е?
13. Познато, нали?
14. Без граници
15. Плевелите убиват цветята
16. Обичам те!
17. Грешка ли е?
18. Да-да:))
19. Любов сладка
20. Пролет
21. Изненадаааа;)
22. Цвете