Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.09.2008 08:26 - Последен епизод
Автор: martito Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1679 Коментари: 6 Гласове:
0



   Видя го отдалеч и го позна. Беше се облегнал на колата си в същата онази типично негова небрежно-самоуверена поза с цигара в ръка. Не го очакваше. Не и сега. Беше й казал, че ще дойде след десет дена, но явно бе решил друго. Не й хареса тази изненада. Искаше да разчупи омагьосания кръг, в който се въртеше, а не беше подготвена. Мислеше през тези десет дена да си намери някакво извинение, да замине нанякъде само и само да избегне срещата с него. Подразни се, че той пак налагаше себе си, без да се интересува дали на нея й е удобно или не и пак я оставяше без избор. Прииска й се да се върне назад, да се скрие, но пристъпи смело към него. Сега или друг път все едно и също щеше да се случи – или да затъне пак, или да изплува на брега.

   Той я видя и й се усмихна отдалеч.

   - Хей, най-после! Знаеш ли от кога те чакам...

   С такъв захарен глас го произнесе, сякаш виждаше най-свидната си мечта как се превръща в реалност. Нещо притисна гърлото й – явно щеше пак да се подаде, но все пак се усмихна и каза, колкото се може по-равнодушно:

   - По-дълго продължи работния ден. Не те очаквах...

   - Не се ли радваш да ме видиш?

   Беше се приближил близо до нея. Прекалено близо!

   - Каза, че ще дойдеш по-късно и...

   - Липсваш ми! – прекъсна я той и без да я пита и да чака позволението й, я прегърна. Без време се озова притисната до него от силните му ръце, лицето й опираше неговото и вдишваше аромата на кожата му. Прилепил устни до ухото й, той тихо прошепна:

   - Толкова отдавна исках да те почувствам пак до себе си...

   Не му отговори, но тялото й бе реагирало на топлината му. Трудно, но все пак намери сили и се отдръпна.

   - Искаше да говориш нещо с мен и предполагам няма да е за малко, затова нека се качим горе.

   Не искаше да казва това, но думите й сами излязоха през устните й. Какво пък – знаеше какво щеше да стане, толкова пъти вече го бе изживявала, все щеше да намери сили да го изживее пак. Не можа обаче да скрие трептенето на гласа си, а той го усети и усмивката му я подразни.

   Набързо направи нещо за вечеря, хапнаха и се преместиха на удобните кресла в хола. През цялото време той се държеше като наказан ученик – помагаше й в готвенето, отсервира сам и сам изми съдовете. Говореше предимно той –  за работата си. Тази негова прекалена примерност не вещаееше нищо добро, но тя не искаше да се впуска в анализи, а за да прикрие нервността си, едва го поглеждаше и демонстрираше интерес към това, което й говори.

   Вече няколко минути мълчаливо пушеха един срещу друг. Знаеше, че я чака тя да започне първа. Но така и така вече бе заиграла пак по неговите правила, реши да продължи в същия дух. Попита гo и той започна с отчаян глас и със същото онова до болка познато й нещастно изражение на лицето. Жалваше се. Пак. От приятелката си – поредната, заради която я изостави преди три месеца вече за кой ли път. Щом нещо не се получеше, идваше при нея. И отново познатия репертоар – как всичко било като в приказките в началото, как после тя започнала да се държи с него като с банкомат, как му създавала проблем след проблем, как не се съобразявала с него, колко предаден, нещастен, неразбран и самотен се чувствал...

   Не го слушаше. Знаеше думите му наизуст. Винаги я търсеше, когато беше отчаян, когато се нуждаеше от подкрепа, оставаше за известно време при нея до следващата невероятна жена, която срещне, и всичко се повтаряше отначало. Чувстваше се като в сапунен сериал – от тези без изгледи за последен епизод. А нейната роля беше неизменна – не можеше да не откликне на болката му – не го укоряваше, изслушваше го, прегръщаше го, приютяваше го с разбиране, съчувствие  и любов... Да... Обичаше го. Обичаше го много. И всеки път се надяваше, че той няма да си тръгне. Но си тръгваше... А тя всеки път си казваше колко е жалка, глупава и безсилна да контролира чувствата си; всеки път си обещаваше, че повече няма да го допуска до себе си, че ще сложи край на всичко. Но пак го допускаше...За кой път вече – пети?... Шести? Щеше ли да има сили да продължи и този път без него?... Дали ще успее сега да каже край?... Можеше ли да спре чувствата си?... Колко още би могла да издържи?...

   Когато й се обади, знаеше за какво я търси. Опита се да избегне срещата, да я отложи – поне докато се почувства достатъчно силна, достатъчно сигурна в себе си. Но той я изненада. Изненада я и с милото си държане по време на вечеря. Сега не чуваше думите му, но усещаше болката му – самата тя се чувстваше така всеки път, когато й обърнеше гръб...

   - Знам, че ме разбираш... Само ти виждаш човека в мен, само ти се интересуваш от мен самия... Ти ме познаваш най-добре и знаеш колко съм слаб и колко много се нуждая от теб сега. Ти никога не си искала нищо, не си се възползвала и за миг  от мен, караш ме да се чувствам щастлив, специален... Глупак съм, че го забравям, но знам, че само ти ме обичаш истински...

   Беше се приближил до нея, ръцете му държаха нейните и докато й говореше я гледаше в очите и може би наистина мислеше това, което говореше. Но преди да успее да осмисли думите му, той вече я беше притеглил към себе си и я целуваше нежно. Не можа да издържи. Чувствата й се втурнаха към него, тялото й реагира на ласките му, устните й търсеха неговите, а ръцете й - тялото му. Вдигна я на ръце и я отнесе в спалнята......

   Когато всичко свърши, останаха неподвижни един до друг за един продължителен миг на изтощение.

   Внезапно тя стана, седна на края на леглото, запали цигара и се загледа в него.

   - Как се чувстваш сега? – попита го тя някак умислено и сериозно.

   - Щастлив съм, любима моя – отвърна с усмивка той, блажено се протегна с притворени очи и загали с ръка коляното й.

   - А аз не – каза тя след кратко мълчание.

   - Какво?! – изненада се той.

   Погледна я – седеше до него с цигара в ръка, без да откъсва поглед от него, но сякаш не го виждаше. Какво й ставаше – никога не се беше държала така.

   - Съжалявам, тялото ми е удовлетворено, но усещам само празнота и тъга в душата си.

   - Но как е възможно – ти ме направи толкова щастлив?

   Забелязала недоумението в погледа му, тя притисна ръката му със своята и каза:

   - Това вече не ми стига. Ти не ме обичаш... Просто искаш аз да те обичам...

   - Но, миличка, аз те обичам. Кълна ти се! Обичам те! Просто понякога изглупявам и не знам какво правя.

   - Не – усмихна му се те – не ме обичаш. Ако ме обичаш, защо тогава изпитвам такава пустота в себе си?... А аз вярвам на усещанията си... Ти обичаш впечатлението, което създаваш у мен, обичаш вниманието, ласките, нежността към себе си, обичаш разговорите на тема твоята особа. Но да обичаш мен самата?... Та ти дори не ме попита как съм... Харесва ти да получаваш, но не и да даваш...

   - Не е вярно – обичам те! Как да ти го докажа? Как да те накарам да ми повярваш?

   - Не можеш. Просто няма начин...

   Той я гледаше как загася цигарата в пепелника и не знаеше какво да каже, нито какво да направи. Усещаше, че е изгубил нещо много ценно.

   - Но, миличка, аз...

   - Няма смисъл – не го изчака да се доизкаже – Няма да стане.

   Гласът й беше равен и неумолим. Нещо повече – в него звучеше облекчение.

   - Но какво ще правя аз сега? – отчаяно попита сякаш сам себе си.

   - Не знам. Върви си! Все някъде ще имаш и друг шанс....

   И без да го погледне, тя стана, облече халата си и излезе от стаята.



Тагове:   епизод,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - Да кажем интересна гледна точка. . . ...
03.09.2008 16:55
Да кажем интересна гледна точка...
А героинята намразва ли го после?
цитирай
2. martito - анонимен,
03.09.2008 18:20
Не мисля, че е възможно да намразиш някого, когото обичаш - а героинята определено го обича.
По-скоро тя осъзнава нещо, което й е тежало, но не е можела или не е имала сили да спре.
цитирай
3. net - Тъжно! Но както винаги много хубаво
04.09.2008 09:15
Кого да съжаляваш? Силната, обичаща жена или слабият, търсещ утеха мъж?
Кого да подкрепиш?
И двамата ще се справят. Той по-лесно май. По- трудно е когато имаш чувства.
А съжаление- само за изгубеното време и пропилените мечти и надежди.
цитирай
4. martito - net,
04.09.2008 11:15
Според мен не би трябвало да се съжалява никой -
силната жена никак даже не е силна - тя няма контрол над чувствата си, тя се поддава на неговата ласка /а кой ли няма нужда от ласка/, но интересното е, че в момента на най-голямата си слабост - и по-точно когато е приела че чувствата й ще останат непроменими и че няма да може да убие любовта си към него - тя проявява невероятна сила - слага край на проявата си на чувства към него.
Той - не е за съжаление също - неговата слабост е свързана с нуждата от подкрепа - морална, физическа, психическа - та слабостта му е в това, че сам не може да си осигури това, но може да го намери и другаде. Но това е неговият начин, неговият избор, неговият живот и той със сигурност ще намери изход.
Кого да подкрепиш - и двамата - и жената, която обича, и мъжа, който знае какво иска, но не може да даде.
А за това кой би се справил по-добре след това - според мен жената - при нея има изживяност, тя е изкачила едно стъпало по-нагоре. При мъжа - стъпалото /според текста/ е едно и също.
А що се отнася до времето - дали е изгубено или не - няма как да е изгубено - случилото се е ценен урок за много неща - и за любов, и за прошка, и за търпение, и за опознаване на собствените си сили и възможности...
Това все пак е мое мнение.
Не знам - може и да не съм права.
Поздрави!
цитирай
5. catforlife - Човек винаги осъзнава колко държи ...
08.09.2008 19:08
Човек винаги осъзнава колко държи на дадено нещо чак като го изгуби! Обаче то, точно в този момент спира да се интересува от това дали държиш на него! Винаги става така...:((( Според мен това е поуката! Не приемай нищо за даденост:)
цитирай
6. martito - catforlife,
08.09.2008 20:31
Права си. :) Даже много.
Няма такова нещо като даденост, най-малко човек...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: martito
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2844804
Постинги: 327
Коментари: 10487
Гласове: 37662