- О, Брайън, най-после!... Знам, че е късно, но, моля те, трябва да ти кажа нещо...

   - Добре, миличко, буден съм, слушам те.

   - За сестра ми.

   - Добре, разкажи ми за сестра си.

   - Казвала съм ти, че аз и сестра ми изобщо не си приличаме. Аз бях тихата, скромната, страхливата. Винаги, и досега, обмислям нещата, чудя се как да постъпя, така, че да е най-добре, най-правилно, винаги внимавам какво говоря и дълго обмислям думите си. Сестра ми е пълната ми противоположност – нетърпелива за всичко, импулсивна, непредсказуема, пряма, шумна. От малка не мислеше какво ще стане после, правеше това, което чувстваше на момента. Казвала съм ти колко я укоряваше баща ми, как непрекъснато й говореше, че не трябва да прави така, трябва да мисли за бъдещето си, да устрои живота си, че не може цял живот да живее ден за ден и че цялата й тази вятърничавост, непостоянство и неблагоразумие един ден ще й изиграят лоша шега. Често я наказваше, даваше й за пример мен, а тя го изслушваше, понасяше наказанието си  и после пак правеше каквото си знае. Тя просто си беше такава – неуправляема, действаща по някакви си свои правила, без да се замисля за утрешния ден. Каквото и да захванеше, го правеше с плам, ентусиазъм и пълна отдаденост, сякаш е последното нещо, което правеше в живота си. Вечно беше удивлена от нещо, в непрекъснато движение, в търсене на нещо, а усмивката не слизаше от лицето й. Не си я спомням да съм я виждала сърдита или обидена за нещо, ако беше тъжна, то не продължаваше повече от час-два, даже и те й бяха много. На нея сякаш не й достигаше времето, за да го губи за подобни неща. Заразяваше всички и всичко наоколо си с оптимизма си, с живота, който извираше на талази от нея. Понякога ми се искаше да имам поне малко от нестихващата й енергия, поне малко да можех да живея като нея... Веднъж баща ми се скара с нея, тя не издържа и излезе, а баща ми й каза да не се прибира повече, докато не се вразуми и не започне да се държи като голям човек. Той просто искаше да е спокоен за нея, да знае, че е осигрила бъдещето си. Сестра ми беше вече на 25 години, а не се задържаше повече от шест месеца на една работа, въпреки че навсякъде правеха всичко възможно да я задържат на служба. Но тя просто не можеше, рутината не беше за нея, не бе създадена за уседнал, спокоен начин на живот. Мъчно й беше, че баща ми не я приемаше такава, каквато е, но не можеше да бъде друга. Обикаляше от град на град, работеше какво ли не, изпращаше ми купища снимки и ми разказваше истории, които ми звучаха като вълшебни приказки. Винаги ме наричаше „малката ми мислителка” и не се уморяваше да ме убеждава да ида при нея поне за малко. Отказвах й -  все нещо имах да правя – да уча, да работя, да помагам на нашите – животът ми винаги беше разчертан с месеци напред... А истината беше, че ми се искаше да можех да живея като нея - всеки ден да срещам нови хора, да не знам какво ще правя след един час, да улавям хвърлената ми от момента ръкавица... Знаеш, че ако не беше тя, аз нямаше да замина за Англия, нямаше да уча там, нямаше да срещна теб, Брайън... Когато й споделих колебанията и съмненията си, тя за първи път ме изслуша търпеливо и никога няма да забравя какво ми каза: „Какво толкова му мислиш и се чудиш, сякаш от това зависи живота ти – тръгвай! Направи го! Какво толкова имаш да губиш, а и как ще разбереш дали ще ти хареса, дали ще се справиш, ако стоиш тук и го мислиш? Аз съм повече от убедена, че моята малка мислителка ще се справи блестящо! А сега затварям – не искам да ти отнемам от времето за приготвяне на багажа. И следващото ти обаждане да е от Англия, иначе ще те ошамаря и пак ще заминеш!”... И аз тръгнах. А тя беше права – само спечелих...

   - Но, миличка, аз това го знам, ти си ми го разказвала и ...

   - Знам, знам, само изчакай, имам още да разказвам...

   - Добре, добре, слушам те.

   - После след смъртта на татко, ти казах, че сестра ми се промени. Върна се в града ни, започна работа в Общината, купи си малък апартамент и вече не рисуваше по стените му. По думите на майка ми тя заживяла като другите хора, започнала да се облича нормално, не се държала като малко дете, а като разумен, улегнал човек, на когото може да се разчита. Аз малко не можех да си я представя сериозна, да стои на едно място, в един офис вече три години, но се радвах за нея. Само дето, знаеш, чувахме се по-рядко – все нещо беше заета, все нямаше време... Но, Брайън, сега като се прибрах, едва можах да я позная. Видяхме се едва на третия ден  - била много ангажирана. Но сериозната, вглъбена в нещо си жена, която видях, не беше сестра ми. Тази беше някак чужда, сдържана, студена, изкуствена. Тя разказваше надълго и нашироко колко е отговорна работата й , колко е висока заплатата й и как е заделила пари, за да си направи такъв и такъв ремонт на апартамента. Не спря да говори и за цветята, които си накупила, колко капризни били и какви специални грижи полагала за тях... Брайън, разбираш ли – това не беше моята сестра – не знам коя беше, но не беше сестра ми – само приличаше на нея. Слушах я, гледах я и се чудех къде се е изгубил безгрижният й смях, къде е изчезнала неутолимата й жизненост, какво е отнело неспирната й енергия... Пред мен беше друг човек, напълно непознат... За първи път се изплаших за нея, чувствах се така, сякаш някой бе изтръгнал насилствено сърцето ми и го мачкаше с крака...

Седмица след срещата ни аз не се стърпях и отидох да я видя – колкото и да беше заета, все щеше да намери поне половин час за мен. Заварих я да плаче. Каза ми, че са й съобщили за смъртта на някаква нейна приятелка - били много близки преди – починала внезапно, от инфаркт, докато спяла. Не знаех какво да кажа, не знаех как да я утеша, а тя само ходеше напред-назад из апартамента и не спираше да плаче. Не пожела да остана при нея и аз си тръгнах, но й казах, че на другата сутрин ще мина да я видя как е. Сутринта нея вече я нямаше – само на вратата имаше бележка. Пишеше, че заминава, както преди, да не се притесняваме за нея – като се установи някъде, ще се обади. А с големи букви беше написала, че много обича всички ни, но тя иска да живее сега, не може да оставя живота за после... Така се зарадвах за нея, Брайън. Нямаше за какво да се притеснявам за нея – моята сестра се беше завърнала!...

   - И аз се радвам, миличка, но защо ми разказваш всичко това сега?

   - Брайън, ти нали ми даде време да обмисля всичко, да си преценя добре. Аз вече реших, Брайън – да, ще се омъжа за теб, искам да живеем заедно, докато можем! След два дни съм при теб. Обичам те!...

Открадна живота ми. Защо?

Тя си е такава - и от мен краде, и все обещава да е за последно... Вече не й вярвам и я оставям да прави каквото си иска:)) То и да й се сърдиш и да не и се сърдиш е все тая :)

И то тая "сестра" си е в нас някъде, ама все чака нещо да я разтресе, та да хване пътя :))