Някой звънеше на вратата.

   Сигурно пак беше някоя от бъбривите й съседки, сетила се да й сподели нещо жизнено важно. Нямаше да отвори. Току-що се беше изкъпала и все още по халат, удобно излегнала се, търсеше да намери нещо свястно по телевизията, с което да се разсее. Цял ден й беше криво. От сутринта. Кой дявол я накара да мине по онази пряка улица. Какво като закъсняваше за работа. Ако беше минала по обичайния си маршрут, нямаше да го види и всичко щеше да си е наред.

   Запали цигара. На вратата продължаваше да се звъни. Ама че нахални хора – би трябвало да знаят, че като не ти отварят, значи няма никой. Добре поне, че си изключи телефона. Още следобед. А на работа остана до късно. Не искаше да среща никого по път за вкъщи. Нито да чува когото и да било. Не й се говореше. Просто искаше да остане сама, да остави натрапчивите, горчиви мисли да повилнеят на воля, докато се успокоят и тя пак ги покрие с наметало на навика. Пък споменът... Споменът ще го заключи на сигурно място в сърцето си и няма да го показва на никого. Просто й трябваше време и всичко щеше да потече постарому...

   На вратата упорито продължаваше да се звъни.

   Излезе на терасата. Споменът за очите му я последва и заставаше упорито пред погледа й. Помнеше ги. Помнеше нежността, с коята я обгръщаха. Помнеше топлината, дълбочината им. Помнеше и как им обърна гръб, за да последва други очи, които се надпреварваха как повече да я наранят...

   Запали нова цигара.

   За какво му беше да я среща? Нали беше напуснал града. Ако беше на негово място, никога нямаше да я заговори, а още по-малко пък да поиска да се среща с нея. Какво можеше да му каже – идеше й да потъне в земята от срам. Едва се понасяше... Какво толкова му харесваше у нея? Нима е забравил? А очите му, очите му... Все същите. И същият онзи поглед, който сега само засилваше чувството й за вина. Поне малко да я беше намразил, да я беше уязвил с нещо, да се беше опитал да й го върне, да я накара да страда... Щеше да й е по-леко. А сега... Сега не можеше да се примири със себе си, с отражението си в очите му. Видя се, всичко видя... Видя колко много приличаше на всички онези, които обичаше и които превърнаха душата й в дрипава изтривалка. Явно не беше достатъчно просто да страда – трябваше да се види в очите му, за да я закопаят съвсем...

   А тъкмо беше свикнала с мисълта за самотата, с отдаването на работата, с безсмислените разговори, с монотонността, дори беше започнала да харесва безцветното си ежедневие. Е, понякога мечтаеше – за нови хоризонти, за цветя, за очи, които да я стоплят, да приютят душата й, да я милват... Мечти...

   Е, видя ги. И какво? Разбра само, че не ги заслужава... Доплака й се, но само запали друга цигара, прибра се в стаята и започна да я обхожда нервно напред-назад.

Трябваше да се вземе в ръце. Това е положението – изгубила беше отдавна – ще си сърба попарата сама. И повече няма да се занимава с глупави мечти. Утре е на работа, ще е заета и няма да има време за срещи с него. На него не му трябва такава, като нея. Колкото по-далеч го държи от себе си, толкова по-добре за него. Пък тя... Тя ще я подкара някак си. Щом е могла досега, ще може и занапред. Пък и в крайна сметка човек с всичко свиква...

   Пак се звънна на вратата – този път още по-настойчиво и продължително.

   Е, сега вече някой щеше да го отнесе. С бърза, припряна крачка и стиснати зъби стигна до вратата. Отвори я, без да погледне през шпионката и застина...

   Той беше там! С цвете в ръка, леко усмихнат, с тревога в очите.

   - Добре ли си?

   Тя само кимна тъпо – не бе останала и една мисъл в главата й, езикът й се беше схванал, а очите й не се откъсваха от неговите.

   - Идвах и преди малко, но ти явно си била в банята – започна неуверено той. - Реших, че те няма, но бабата от втория етаж ми каза, че те е видяла да се прибираш и аз си помислих, че нещо ти се е случило...

   Тя все още мълчеше и гледаше тъпо.

   - Писах ти, че ще мина да те взема в осем, но стана малко аварийка и закъснях... Извинявай...

   Усмихна й се, а очите му не спираха да я милват. Не издържа – затвори очите си и сълзите само потекоха. Той се приближи до нея и предпaзливо попи с ръце сълзите й. Тя го погледна умолително и тихо прошепна:

   - Моля те, прегърни ме...

   Усети как ръцете му я обгърнаха, как нежно я притисна към себе си и за първи път се почувства на мястото си...

мечтите да се сбъднат!Хареса ми!Хубав край...
Поздравления!

И мечтите се сбъдват - винаги!!! И то когато най-малко очакваме:)
Поздрави!

Поздрави!!!

Радвам се, че ти хареса!
Поздрави и на теб!

Страхотно е!Само влюбен човек може да го напише.Поздрави:)

:))))
Благодаря!
Хубавото в любовта е, че няма критерии - заслужаваш/не заслужаваш да бъдеш обичан:))
Всъщност на любовта и от други работи не й пука:)))
Много любов ти желая!

Човек се обича, въпреки всичко!
:))

Ми той човек прави какво прави, ходи къде ходи, все е със себе си - няма избор - ще си се обича;)))
Поздрави!

Смисълът на изказването ми беше, че човекът, хората, се обичат, въпреки всичко, т.е. въпреки недостатъците.
Нямах предвид да си се обича(т) сам(и)
:)))))

:)))
Абсолютно съм съгласна с думите ти:)