Няма по-голяма напаст от трънчетата. Дето не ги сееш, там никнат. /Казаха ми, че най-много ги имало в Трънчовица, ама аз нищо не мога да твърдя – не съм ходил там./  И когато най-малко очакваш, някое трънче вземе, че се забие в теб и боли, боли, та се не трае. И колкото по-малко, толкова по-надълбоко се навира, толкова по-изобретателно ти причинява болка. Пък ти върви, че се кьори с пинсети и игли да го вадиш. Ще излезе, ама друг път. Настанило се удобно, намерило си местенце на топличко и напук на плановете ти да излезе, то се забива още по-надълбоко. Пък лошото е, че защита от трънчета няма – няма и да има. А страдат и ръцете, и краката, и сърцето, пък за очите да не говорим.

   Случи се, както си вървиш най-спокойно, та ако щеш и песничка си тананикаш, и хоп! –  усетиш как нещо те бодва в петичката. Не обръщаш внимание – щото си голям човек – няма да ревнеш сега заради едното трънче. Ама от крачка на крачка почваш да понакуцваш – първо леко, после все по-уверено, вземеш че повлечеш и крак, че и поизкривиш телце и току-виж някои вземат, че те помислят за просяк и ти подхвърлят някоя пара. То че няма да забогатееш – няма, ама и да се изправиш пак няма да стане.

   Нещо такова сполетява и ръцете – щото и те като носа – навират се там, дето не им е работа. Златни или не – на трънчето не му пука. И все от вътрешната страна гледа да забие острие – че по-мекичко. Или под ноктите. И такива чудеса мога да сътворят ръце с набодени по тях трънчета – че освен придошли от нищото шамари могат да се наблюдават изпуснати някоя и друга чиния в полет. А тогава вече става опасно.

   И то за ръце и крака – както и да е – преживява се. Ама забие ли се трънчето в сърцето, цял венец може да ти завие. И да му се молиш, и да ми викаш, и да му заповядваш – все тая. То си знае своята – дълбае си с връхчето и си разширява на воля леговището. И без капчица свян и коренче пуска, и расте, и хубавее. А че на теб сърцето ти трябва, за да живееш, на трънчето не му влиза в работа. То вземе, че си създаде семейство и доде се усетиш, накиприло сърцето ти с бодлива ливада. И гордо, гордо като гледа как малките му задълбават с охота. Те неслучайно и хората се оплакват от бодежи в сърцето.

   А що си мислите, че толкова много хора имат проблеми със зрението. Да не мислите, че е от много четене или наследство от коварни дядовци и баби? Няма такова нещо – за всичко са виновни трънчетата, щото се забиват в очите. Как става тази магия, аз и идея си нямам, но така яко замъгляват погледа на хората, че те престават да виждат нормално. И ни лещи, ни очила, ни лазери помагат. Накъдето и да обърнат взор – все тръни им се виждат. И в чуждите очи да погледнат и там тръни виждат – едни големи-големи, като че цял магарешки бодил им маха от там.

   Ама да речем и с това се примириш – пък и не си само ти развъдник на тръни. Обаче има един особен вид трънчета – същинска чума. Прави-струва – все към главата ти се цели. И забият ли се веднъж под черепа – стой та гледай. Почва се едно разко изправяне и сгъване на мозъчните гънки, поредица от припадъци, резки извъртания на врата до припукване, внезапни набези на всякакъв род хищни мисли. И всичко това с тройна порция гарнитура главоболие, което в крайна сметка така влудява, че и усмирителна риза не помага.

   И защо става така си мислите? Защото сме свикнали да не обръщаме внимание на дребното гостенче или го чакаме само да си излезе. Даже и когато ни заболи пак не ни ражда акълът, че причината е забилото се в нас трънче. Само че то си е плевел и си расте и толкоз болка причинява, че цял живот ни се отщява /ха, чак на рими го докарах – да ми се ненадяваш – макар че знае ли се – току-виж трънчова работа се окаже.../.

    Така че от мен да знаете – бъдете нащрек и винаги си носете лупа, пинсета и дезинфектант. И щом усетите леко бодване, веднага се спрете, потърсете малкия трън и го отстранете. Иначе знаете какво ви чака...

   И друго да знаете – знам, че не ми вярвате – не се притеснявайте, не сте само вие. Ама като ви заболи, да не почнете да се вайкате – аз що не слушах като ми се говореше...

ti kolko tryn4eta izvadi

Много:)))))))))
И още има! ;)))))))))
Но съм им хванала цаката:))

Нищо ново,това е човек и така предпочита, независимо трънчета или направо гьостерици му се стоварват върху главата.И от повода независимо.
А дядо ти ...какво мисли по въпроса?
:))

А така, момче, много хубаво си го написал.
Много хубаво пишеш!
:)
И свежо.

Е, да по-лесно е да не виждаме нищо, ама то ни се навира в очите и докато не ни ги извади няма да спре:)))
А дядо... :)))))))
Дядо казва да избягвам храсталаците по пътя:))))
щото имали мноогооо бодли, а могат и да ме издраскат:)))))))

Благодаря ти!
Радвам се, че ти е харесало!
Поздрави!

На мен пък тези "трънчета" ми навяха друга асоциация и други мисли !
Не може цял живот да се опазиш от трънчетата ! А и те са полезни ! Помагат ти да се ориентираш и да чувстваш , че си жив !

Права си - "трънчетата" наистина помагат - но някой от тях са опасни и трябва да бъдат отстранявани, иначе нанасят щети:)
Всъщност те са като треските, които човек дялка от себе си :))
Поздрави!

Опасните трънчета трябва да се премахват овреме , макар че и тогава оставят следи ! Понякога доста болезнени !

ох тези трънчета
Де ги не сееш, там никнат! И за това най-печеливши са кардиолозите и онези светила на мозъчната хирургия, Те уж помагат, а после трънчето на страхът се забие още по-дълбоко

Така е, и аз това казвам, ама дали някой ми вярва?...