Не я свърташе на едно място вече три часа. Имаше чувството,че щеше да експлоадира от напрежение. Стомахът й бе море от тревожни вълни, които прииждаха една след друга и заливаха цялото й тяло с нервност. В краката й сякаш пъплеха милиони буболечки, които не й даваха мира, ръцете й се тресяха, а сетивата й така бяха изострени, че можеше да чуе как кръвта бълбука във вените. Идеше й да захвърли всичко и просто да излезе от работа. Не че знаеше какво ще прави като излезе, но поне да не е на едно място…
Така беше и вчера през целия ден, но вечерта, като се прибра й нямаше нищо, спа спокойно и само до преди три часа всичко й беше наред. От къде я връхлетя това напрежение, тази тревожност, тази свръхизнервеност?... Нямаше конкретна причина. Никаква даже. Всичко си беше наред – и на работа, и с колегите, и вкъщи, а й идеше да скача силно или да бяга, да бяга, докато остане без дъх...
Едва дочака края на работния ден. И щом се озова на улицата запали цигара, без да й пука кой какво ще си помисли за нея. Не й се прибираше, не искаше да се затваря между четири стени и да дълбае пода с поглед. А бесът дотолкова се беше развихрил у нея, че имаше чувството, че само с очи би убила някой, ако я погледне накриво. Постоя на едно място за кратко, докато се чудеше накъде да тръгне. Всъщност посоката нямаше значение. Тръгна наляво, устремена нанякъде без капка мисъл в главата. Не забелязваше улиците, не броеше цигарите, които палеше една след друга, просто поглъщаше пътя като човек, бързащ към нещо, от което зависеше живота му.
Поспря на някакъв кръстопът, колкото да запали нова цигара. Почувства лек хлад и се огледа. Приличаше на малоумна или на изгубила се непозната в непознат град. Трябваше й време, за да различи от какво бе заобиколена. След минути, продължили сякаш цяла вечност, тя най-после разпозна къщата на отсрещния тротоар. Беше я виждала и преди. Сети се и накъде води пътят пред нея. Как бе стигнала до тук? Беше на края на града, далеч от разботното си място и два пъти по-далеч от дома си. Хвърли цигарата на земята, загаси я припряно с крак и се отправи с все сили напред. Цялото й същество бе притегляно от нещо, което очите не съзираха, но душата виждаше ясно.
Не след дълго вече беше извън града, сред поле от израсла до колене трева. Накъдето и да обърнеше взор виждаше едно безкрайно море от ритмично поклащаща се зеленина, която вятърът носеше на вълни към нея. Вълни, които в сблъсъка си с тялото й, го заливаха със ситни капчици свежест. Забелязал я отдалеч, вятърът прекъсна танца с тревата, предпазливо се насочи към нея, обгърна я тихо от всички страни, завъртя се в косите й и затананика песента си. Обагреният в златистожълто хоризонт привлече погледа й и я накара да спре. Хипнотизирана от неговата необятна прелест, тя приклекна. Седна на колене и отпусна ръцете си на тревата. А хоризонтът не я изпускаше, безшумните му, плавни движения я омайваха с багрите си. Цветовете му се сливаха един в друг и придобиваха нови и нови нюанси. Неусетно се приближаваше до нея, докосваше я леко и я насищаше частица по частица. Усети топлината му и приятния му ненатрапчив вкус на простор. Лекият повей на вятъра я галеше нежно и тя вдъхна силния аромат на земя и небе. Почувства как тревата покълва и расте в кръвта й. Видя как хоризонтът се разтвори в нея и й откри царството на покоя. Усети тялото си леко като перце, издигащо се нагоре в небесната шир. Вятърът галантно го пое в ръцете си и го завъртя в меките стъпки на валса...
Леко задъхана от безмълвния танц, тя се огледа около себе си. Притъмняваше, а хоризонтът растеше в полумрака и се приближаваше още по-плътно до нея. Почувства се спокойна, отпочинала, съживена. Отпуснатите й на тревата ръце пареха, а тялото й преливаше от смирена, притихнала в себе си сила. Изправи се бавно и тръгна към дома си, а вътре в себе си чуваше песента на вятъра и усещаше свежия вкус на хоризонта...
Пред къщата си видя кола. Разпозна я, преди още да се беше приближила до нея, преди още да го види облегнат на оградата. Отдалеч подуши напрегнатата тревожност у него, чу изпънатата струна на нервността му, видя страха му и разбра. Разбра собственото си състояние от изминалия ден и днешния следобед...
Говереше той, тя мълчеше. В началото думите му се препъваха една в друга, падаха тромаво, увисваха за кратко във въздуха и се пукаха като сапунени мехури. Лека-полека те се оформиха, подредиха се и затанцуваха в лек, едва доловим ритъм, който постепенно усилваше звученето си...
Разбута думите настрани и се заслуша в мелодията – беше й някак странно позната... Беше тя, песента на вятъра. Песента, която звучеше в главата й...
Приближи се до него и хвана ръцете му. Думите се стопиха, гласът замлъкна, но песента се усили и съвсем естествено двамата затанцуваха своя валс...18.10.2008 12:35
Поздрави!
Поздрави и на теб!
Магията е в чувствата - в хоризонта и песента на вятъра... Пък аз само се опитвам да ги уловя :)
Поздрави и на теб!
Толкова е красиво и истинско. Усетих го, преживях го.
18.10.2008 16:19
А финалът ме успокои след десетките четива, които...
Пожелавам ти един безкраен танц с.... по твой избор! :)
Поздрави!
Поздрави!
А за кой ключар да пиша - за този от "Матрицата" или от blog.bg? :)
Поздрави!
Успяваш винаги да ме накараш да заживея с героите ти :)))))
2. Просто любов
3. Без любов
4. По течението...
5. Избор...
6. Очи в очи
7. Нека вървим заедно
8. Съзвучие
9. Любов, любов...
10. Ако се примири...
11. Можеше да избира
12. Достатъчно ли е?
13. Познато, нали?
14. Без граници
15. Плевелите убиват цветята
16. Обичам те!
17. Грешка ли е?
18. Да-да:))
19. Любов сладка
20. Пролет
21. Изненадаааа;)
22. Цвете