Влезе случайно в малката книжарница. Не търсеше нищо конкретно. Просто искаше да убие времето, мислите си. Да забрави любовта си, която той стъпка, да изстърже изобщо любовта от себе си...
„Измислена история? Може би истина? Или лъжа?... Но без любов...”
„Интересно...”, помисли си тя, прочитайки думите на задната корица на някаква книга, с която ръцете й несъзнателно си играеха от няколко минути. Отгърна последните страници и зачете:
„Ден. Последен.
Падна мъртва тишина. Разля се наоколо и удави всяко движение и шепот. Пропълзя сива хладина. Пространството настръхна доволно и се разстла надълбоко. Времето похотливо му се усмихна и замря. Сля се в едно с пространството и се зарови в дълбокия безкрай.
Тъмнината прииждаше устремно и поглъщаше лакомо светлината. Скоро предметите загубиха очертанията си, лицата потъмняха, свиха се и се превърнаха в безформени призрачни сенки, които бързо се изгубиха някъде из дебрите на мрака.
Усетил прегръдката на тъмнината, страхът се размърда. Протегна лепкавите си пипала и се усмихна самодоволно. Почувства глад и стръвно се огледа из владенията си. Жертвите му висяха в пашкулите си, провесени надолу в нищото. Беше загубил бройката им, а и не му бяха интересни. Търсеше нещо ново, а всяка нова плячка увеличаваше силата му. Стана пъргаво и се огледа. Забеляза човешка фигура веднага и без да се крие, се спусна към нея. Знаеше, че не може да го види. Но той можеше, и я разглеждаше, опипваше я и най-безцеремонно преграждаше пътя й. Обичаше тази наглед невинна предигра, в която човеците го следваха доверчиво, докато той незабележимо омотваше мрежите си около тях, превръщайки ги в най-новата си придобивка. Не обичаше само душите и техните крясъци, с които предупреждаваха за опасност. Обикновено никой не ги чуваше – само той, и ги търпеше. До един момент. И ако не се откажеха доброволно от глупавото си плямпане на висок глас, той им отнемаше възможността да си поемат въздух, като ги притискаше грубо, докато не изпаднат в несвяст. Просто нямаше нерви да се занимава с тях. А и не искаше да губи.
А тук, при този човешки екземпляр нивата вече беше добре разорана – разочарованието си разбираше от работата. А отчаянието и съжалението бяха изпълнили клаузите от договора. Нямаше да се налага да полага кой знае какви усилия. За негово удоволствие моментът, в който човек сам се потапя в обятията му, убивайки душата си, беше настъпил. Той просто трябваше да обере плода...
Тази душа обаче не спираше да крещи и почваше да го ядосва. Зашлеви й един шамар за поука. Не се спря. Чудеше й се на глупостта – след като досега никой не й беше обърнал внимание, защо си мислеше, че като вика сега някой щеше да отбележи героизма й. И след като и вторият шамар не даде резултат, страхът изостави всякакви добри намерение, притисна здраво душата и жадно впи пипалата си в нея.
Чу се жално стенание, което се разнесе продължително и плашещо. Лицето на човешката фигура се сви в мъчителна гримаса, стисна здраво очите си и замря на място... След малко всичко утихна. Остана само някаква тъпа, вибрираща тревожност и конвулсивното пулсиране на душата. Тялото се ослуша. Тишина...
Фигурата се престраши и отвори очи. Нямаше нищо. Само нощта бе станала по-гъста и по-черна, натрупваща се около нея – можеше да се помирише, дори да се пипне. Направи несигурна крачка напред. Нищо не се виждаше. Тялото беше само. Съвсем само. И трепереше. С всяка крачка усещаше как замята се разпада, но му беше все тая – нямаше какво повече да губи. Препъна се в собствените си стъпки и падна по очи. Направи опит да се изправи, но се подхлъзна и се свлече някъде надолу. Ръцете се протегнаха, уловиха се за чернилката и тялото увисна. Но не за дълго. Разлагащото се пространство се изхлузи между пръстите и то пропадна. Страхът се спусна усложливо и го приклещи в лапите си. Запуши носа, мина през очите и стисна гърлото. Хиляди барабани забиха в главата, сякаш чукове пробиваха черепа. Болката беше разяждащо непоносима...
Човешкото тяло не издържа – предаде се. Преглътна отровата на страха. Усети я как шумно и самодоволно нахлу в дробовете, а после се пръсна към всяка клетка...
Страхът победи и гордо обходи новото си владението. Подритна зашеметената душа, премаза с крак треперещите й останки, блъсна я надолу и доволно потри ръце. Душата падна глухо и потъна в лепкавата, хлъзгава тъмнина.
Нямаше я вече.
Имаше само страх.
Едва сега тялото се разплака, но вместо плач от устата се понесе лудешки призрачен кикот – дрезгав, креслив и несекващ. Хареса му. Изсмя се пак. Гласът се издигна нависоко и отекна надалеко. Тялото се размърда кокетливо и разбра, че нищо не му пречи да се движи. Нищо не лепнеше по него, нищо не го задушаваше. Не се препъваше, не се подхлъзваше, дори вече виждаше. Забрави за душата си. И без това само проблеми създаваше.
Премаля от щастие. Почувства се леко, свободно, силно. Впусна се уверено в тъмнината и се сля с нея...”
Стресна се. Нещо в нея се пречупи и тя побърза да купи книгата.
Не, не искаше да забравя...
Поздрави!
Благодаря за коментара!
Пожелавам ти по-малко страх и повече вслушвания в гласа на душата!
Благодаря за коментара!
22.10.2008 23:21
Остава да се изясни, дали наистина любовта си заслужава или убиването й има смисъл. За да си сигурен/на във внушението си. Защото това е идеята, ако не греша. ;) не греша
Но аз оставям всеки сам да си даде отговор на този въпрос - да убие или не любовта си...
А страхът е точно там - в момента на колебание - и си знае работата..:)
Поздрави!
22.10.2008 23:44
Иначе... да се смееш,когато най-малко ти се смее се получава доста фалшиво. Нека не е смеене, а засищане на мисленето с положителни неща. Щото това смеене ще бъде като гротеска.
Да, има истина в думите ти - авторът малко или много насочва - това съм направила и аз - насочване в посока - без любов; посочвам просто една възможност, която е преди всичко страх да не би случайно да те застигне пак разочарование.
За втората част от коментара ти - не разбирам какво искаш да кажеш - предполагам имаш предвид отговорът ми към ivaniyi. Но неговият коментар и моят отговор /ако за това става въпрос, де/ е просто част от наш разговор, започнал в други постинги и по други поводи.
Лека вечер ти желая!
23.10.2008 00:32
Благодаря ти за постинга ! Запомня се ,а не изхвърча след прочита !
Пожелавам ви топли слъневи дни!
Моето мнение не е меродавно, но не виждам тук по-добър специалист да ме обори. Тези неща ги усещам, винаги е било така. Не е от много учене, но и то никак не е малко в тази посока. Затова твърдя, че ти насочваш, че човек е загубен без любов.
А от коментара ти разбирам, че не мислиш така. Или по-точно,че си постъпила в живота, явно, по друг начин. НЕ винаги постъпваме правилно, и често това е от страх. Но това е друга тема, тук коментирах разказа, защото е построен интересно и внушението е положително. ДА налагаш убийство на любовта не отива на красиво построен разказ.
ОСобено изящно се е получило по този начин с цитата от книгата. Силно е. Не е, може би, от най-модерните литературни течения, но пък е класика, класически устойчиво във времето.
Много високо оценявам резултата. Това само искам да подчертая.
Лек ден! И дано е успешен.
П.П. За усмихването така смятам, независимо от разговорите ви преди това. Хубаво е да не се усмихваш фалшиво. Това опорочава усмивката. Може би не си се изразила точно.
Но пък ти си го казала доста добре! -
"Затова твърдя, че ти насочваш, че човек е загубен без любов."
Е, радвам се, че въпреки моите неточности ти си прозряла!
Лек и успешен ден и на теб!
Човек винаги има един момент, в който прави своя избор - любов или нелюбов. И единия, и другия път не е лесен. С любовта е трудно, понякога непосилно боли, но без нея - човек умира. Умира душата му. Заради страха от нараняване....
Както и да е, иначе идеята е добра - където няма любов, следва тъмнина и смърт.
Но диагонално или не - схванал си идеята:)
Поздрави!
23.10.2008 12:08
Сигурно е така.
Човек лесно се изгубва, защото лесно си казва да поеме по лесния път... Само дето тоя лесен път се оказва пропаст, от която трудно се излиза...
А иначе нищо не се е случило предните дни:)
Просто изплуваха стари спомени, а покрай тях и някой усещания - то, нали знаеш - те спирачки нямат...:))
Поздрави!
:)
Но както става ясно и от текста ми, и от думите, които цитираш, всяко нещо си има последствия, т.е. определена цена :)
Аз в калкулациите не съм кой знае колко добра, но знам, че най-евтинкото излиза най-скъпо:))
Имай предвид, че и аз само споделям:)))
Само думата тъмнина може да смути някого, който я възприема като Край, а тя може да се разглежда и като утроба, в която се ражда светлината. Аз пък разбрах посланието като: нищо не е загубено, само е трансформирано. Кълн на нова любов има вече в нейното усещане: леко, свободно, силно и премалява от щастие (разбирам от предвкусването на чудото на новото раждане). "Не се препъваше, не се подхлъзваше, дори вече виждаше." Е как да не е това прераждане? Негативната страна на нейната душа е като старата кожа на змия изоставена (създавала й е само проблеми) и уверено се впеска напред (дори в тъмнината) защото няма страх (значи има вяра)... Е, аз само споделих...
Прераждане?... Хммм...
НАпомня ми на Гео-Милевото "Нощта ражда из мъртва утроба..."
Би могло да се възприема и така, но има сливане с тъмнината, с призрачното /защото и за призраците няма прегради :) /.
От друга страна това не е краят на разказа, а на прочетеното от героинята.
Иначе, да, истинският финал на текста е оптимистичен :))
Поздрави!
А дали е само в главите - защото ако е там, се предполага, че е възможно да бъде управляван и направляван и препъван, когато е ненужен, и предизвикван по наша воля...
Както и да е.:)
Страхът е странна работа.
Поздрави!
Ежедневно да преодоляваме страха, вместо да му се подчиняваме.
Страховете ни наполовина са лишени от всякакво основание,
а наполовина са просто срамни. Нищо не е по-страшно от страха!
Той може да ни обезсили, да ни разболее и даже да ни убие, ако
го оставим да расте в нас. Вече е доказано, че постоянните страх и гняв са
енергиините източници за появата на рака.
И няма по-голям порок от страха - мисля Достоевски го беше казал.
Силата на човек е относителна според мен, защото не се разбира и еднозначно, да не говорим за най-смешното - че най-големите смелчаци, се оказват най-големите страхливци...
А за това напълно те подкрепям:
"Ежедневно да преодоляваме страха, вместо да му се подчиняваме."
Поздрави!
Страх ме е!!! Дали и аз не загубвам душата си на порции?
Просто страхът си е страх, и си го имаме, също както и съмнението, както и довериято, ... Както и любовта...
05.01.2011 11:44
2. Просто любов
3. Без любов
4. По течението...
5. Избор...
6. Очи в очи
7. Нека вървим заедно
8. Съзвучие
9. Любов, любов...
10. Ако се примири...
11. Можеше да избира
12. Достатъчно ли е?
13. Познато, нали?
14. Без граници
15. Плевелите убиват цветята
16. Обичам те!
17. Грешка ли е?
18. Да-да:))
19. Любов сладка
20. Пролет
21. Изненадаааа;)
22. Цвете