- Не, казвам ти, това, мойта жена, и на осемдесет да стане пак ще си го носи тоя акъл на десетгодишна и това си е. Гледай сега кое време е – 2:36, а само преди един час си спях сладко като младенец и не си и бях помислял даже, че ще идвам при теб по нощите, че и да си говорим... Ама жената... Тя...
Беше на някакво събрание, преминало в коктейл. Предупреди ме – разбрах я – няма как – работа. Чаках я, чаках я, ама по някое време съм се унесъл и съм заспал. Даже сънувах нещо, ама какво – вече не помня. Обаче много ясно си спомням как тя ме разтърси с ръце, как ме отви най-безцеремонно, обърна ме към себе си и започна да ми разказва на висок глас какво й се бе случило. Не че това беше нещо ново за мен – не... Преди години, още преди да се оженим – пак така, когато се сетеше, че трябва да сподели с мен нещо – пращаше съобщение след съобщение, без значение кое време на денонощието беше. И ако не й отвърнех с подобаващо съчувствие, почваше да звъни... Така и сега – трябваше да си разкаже историята и аз просто нямах избор – трябваше да я изслушам. А че ми се спи – това не беше важно за нея...
Та, слязла от колата и след няколко крачки да вземе, че да я издебне със скимтене някакво малко кученце. Тя, разбира се, веднага се спряла, погалила му и муцунката, и гръбчето, то пък на свой ред си навряло муцунката в ръката й, облизало й цялата длан, въртяло опашчица, от задоволство извивало цялото си телце и през цялото време не спряло да я гледа с едни големи, тъжни очи – тя даже ми показа как!... Викам аз, че ми се спи, утре да ми разкаже, ама тя – не, та не! Сега трябвало – утре нямало да бъде същото!... И пак ме дърпа за внимание и почва да показва как й подавало ту едната, ту другата лапичка... Поизправила се жена ми – да се огледа дали отнякъде не гледа майка му. Да, ама то явно било самичко и като се изправила жена ми, то си помислило /защото жена ми съумява и кучешки мисли да разчита, и не само кучешки, де, ама както и да е/, взело, че заскимтяло, метнало се с лапички по крачола на панталона й, протестирайки за внимание. И понеже жена ми е голяма познавачка, веднага прозряла, че палето било гладно и без много да му мисли, се засилила към апартамента с мисълта за пържолките в хладилника. Малкото й приятелче /тя така го нарече/ - след нея. Да, ама на първата площадка на стълбището, нещо го смутило – напатило се е сигурно, горкото, от „човещина”, вметна жена ми, спряло се и заскимтяло жално. Пък аз си викам, ама наум, и добре, че не я е последвало, че така за две години се обзаведохме с пет подобни следовници – четири котки и едно куче – дето иначе не порасна много и противно на очакванията ми се разбира с пустите му котки. Аз не, че нещо против животинките, даже обратното – ако ги видиш какви са културни – шапката ще ти падне. Не се бият, следват и нея, и мен по петите в редичка, спреш ли се – и те спират и те гледат едно умно и разбиращо, сякаш им е ясно и какво ти се върти в главата, и какво им говориш... Иначе всичките до едно събрани от улицата по подобно поводи... Сега, къде я намират жената, що тръгват след нея – не знам – ама и аз да съм на тяхно място сигурно и аз щях да мъркам, да се притискам в нея или да въртя опашка и да я гледам жално с оплезен език...
Пет минути жена ми се чуди пред мен защо не я последвало паленцето, после още толкова минути ми задава въпроси и на мен и преди даже да бях измислил отговор, тя си отговаряше сама. Викам си да взема да я гушна – и май трябваше да го направя още от самото начало, та да се успокои. Да, ама тя жена ми завихрят ли я емоциите, няма спиране – прегръдки, целувки, мърморене – нище не помага. Тя си се вълнува в момента, говори безспир, изпъстря променливата си интонация и всяка сричка отрупва с множество възклицания, задъхани вдишвания и издишвания. Абе дето му се вика – едно към едно с палето – само че не с лапички, ми с ръце /и не дай си Боже да изтърва някое невнимателно прозяване или сънливо притваряне на очи – всичко се започва отначало/...
Знаех си я, но все пак я гушнах – не помогна. Вместо това, тя започна още по-шумно и емоционално да разказва как тръгнала нагоре по стъпалата – за пържолата. Пък палето да вземе да заскимти и колкото повече се отдалечавала от него, толкова по-силно скимтяло то, а докато стигнала до входната ни врата – то вече виело напълно съкрушено. И ако щеш ми вярвай – жена ми ми демонстрира и скимтенето, и воя, с което окончателно прогони съня ми...
Както и да е. Реакцията на кученцето уплашила жена ми – рекла си - така както отеква воят във входа, току-виж се разбуди някой корав българин и вземе, че излезе да му такова мамата, затова на бърза ръка грабнала пържолата и бегом надолу при палето. /Ако не беше заскимтяло яката – убеден съм – щеше да ме разбуди и да ме накара да сляза с нея, че да му се порадвам и аз./ Пък то, щом чуло приближаващите й стъпки, млъкнало, засилило се към нея, гледайки я в очите, взело пържолката от ръката й и най-културно излязло да си хапне извън входа.
Жена ми щастлива се прибрала и понеже не й стигало да разкаже историята си на цялото ни животинско домочадие /което между другото през цялото време я слушаше с интерес, следеше всяко нейно движение и поглъщаше всяка нейна емоция така, че нямаше да се учудя, ако й бяха изръкопляскали.../, събуди и мен.
Та така, след четиридесет минути безуспешни опити да озаптя емоциите на жена си, тя все пак се успокои и си легна, пък аз вече не можех да заспя. Казах й, че отивам да си купя цигари. Рекох си и да вляза при теб да пийна едно, че да мине малко време, да ми се приспи...
- Ама ти, не разбрах, оплакваш се от жена си или какво?...
- Не бе, не се оплаквам от нея – аз не я искам друга... Оплаквам се от себе си... Щото сам си избрах да бъда възрастният в семейството...
15.11.2008 14:36
Абе, ако се замислиш, всички сме си деца - ама по ни се иска да се държим като сериозни възрастни:)))
Поздрави!
Усмихнат ден!
А защо е в лични дневници - че какво толкова значение има категорията? Или поне аз така мисля:)
Поздрави!
:)))
Ама много длекоглед сте бил;))))
Пък и това за Дунава да не вземе да ви излезе обща черта с тази жена;))))
Поздрави!
Накара ме да се замисля - в нашето семейство май и двамата все още сме деца. Леле - мале! :))))
Хей, и да не вземете да пораснете;))
Поздрави!
Pozdravi za jiviq razkaz....
Поздрави и на теб!
Поздравления и благодаря! :)
Радвам се, че си открила част от себе си в нея и съм повече от сигурна, че и животинките успяват да надушат тази част от теб /а те са повече от добри в усещанията/:)))
Поздрави!
На мен пък ми е правило впечатление, че освен "на мама то", досто успешно се използват и " на кака то" и "на батко то" :)))
Резултатът е един и същ:))
Поздрави!
Домашните любимци са най-привързаните и те приемат такъв какъвто си докато ги храниш разбира се!:)))))))))
И не само докато ги храниш с храна, ами и с любов:))
Поздрави!
Ма поприбери някое де! ;)))))
Че на тая женица, както я е подкарала, няма да й стигне апартамента;)))))))
Поздрави!
Женицата ще се радва да си има съмишленик;)))))
Поздрави!
2. Просто любов
3. Без любов
4. По течението...
5. Избор...
6. Очи в очи
7. Нека вървим заедно
8. Съзвучие
9. Любов, любов...
10. Ако се примири...
11. Можеше да избира
12. Достатъчно ли е?
13. Познато, нали?
14. Без граници
15. Плевелите убиват цветята
16. Обичам те!
17. Грешка ли е?
18. Да-да:))
19. Любов сладка
20. Пролет
21. Изненадаааа;)
22. Цвете