- Ооо, пък чакай сега аз да ти разкажа за мойта първа среща... То не е за разказване, ама... Поне да се посмеем... То че вършех глупости, вършех, ама що пък ми трябваше и тази... Нали знаеш, ние с Коцето се намерихме в интернет. Пък то там лесно се стига до думичката среща – пуснеш някои и друг лаф, някоя иконка, целувчици, прегръдчици, па докато се усетите, сте взели не просто да си допадате, ми и да се харесвате, че и да си липсвате и обичате... Абе знаеш как е. И ей тъй, уж случайно изпусната, вземе, че се изпише думата среща и той импулса вече изстрелян и вика Да, Да... Ако ме питаш аз и сега бих казала пак да, ама тогава, като наближи срещата, взе нещо да ме човърка – що ми трябваше да се съгласявам, кой ме би по главата да казвам Да. И като се замислиш за какво ни е среща, нали вече веднъж вече сме се запознали, какво като не сме се виждали на живо – голяма работа. Зле ли ми беше да си стоя пред компютъра и пак да си пускам иконките... Ама на! Пусто любопитство докъде води...

   Пък денят му с ден си дойде. Уж беше далече, пък и слънцето си изгря, както обикновено, напук на всичките ми очаквания и времето не спря, и комшиите си се разхлопаха в обичайното време... А аз? Мен никой не ме питаше какво ми е – че от предния ден още бях като на тръни, ни ми се яде, ни нищо, пък енергия, енергия у мен – да ми се неначудиш. И през целия ден на срещата се смях без повод като малоумна, очаквайки от следобяда направо да започне следващия ден. Ама напук на мен – всичко си беше по нормалному. Нарочно. Дойде си вечерта, не утрото. Пък аз като съм застанала пред гардероба, се чудя и се мая какво да облека – ни да се изложим, ни пък да сме префърцунени и ми е едно горещо, горещо...  Два пъти  как влизах в банята и сто пъти си мих зъбите след поредната уж последна цигара. Пък и те, проклетите му цигари, сами бе, си излизаха от кутията, палеха се една от друга и се пъхаха в ръцете ми... Ама така е, като съм ревнала за среща. Какво ми пречеше да си се обяснявам в любов пред компютъра? На ти сега едни трепети...

    И така само това си повтарях и все не можех да избера с какво да се облека – таз блуза не става, онази не е подходяща, третата нещо не ми стои добре... Абе шантава работа. По едно време си викам – я да обличам нещо там, че времето си минава, човекът ще вземе да се обади, че пристигнал. Пък като съм се цанила за среща, поне да съм точна, поне с това да не се изложа, че то с другото е ясно. Такива простотии ще надрънкам, си викам, че спокойно мога да си запокитя нанякъде цялото образование, барабар с квалификациите. Ей, луда работа – кой го е измислил туй със срещите… И то остави срещите – ми де ми е акълът на мен. Искам, та искам – те ти, булка, Спасовден!..

   Звънна човекът – пристигнал. Пък аз му викам – до пет минути съм при теб. Пет ли? За минута се изстрелях до него, ама като приближавам си викам – чакай да понамаля малко ход, че току-виж пред него се задавя с цялата си задъханост и оплезя език до земята. Сега, да не се излагам чак пък толкова... Пък той там, бре! И чака. Чак свят да ти се завие. И ха успокой се де! Добре, че е тъмно си викам, че да не ме набележи веднага някой и да ме поведе на УЧЕТ.

   И какво си мислиш, стигам аз, росна-прясна, ухилена като ряпа, и той така. И мълчим. Мълчим, та се носим. Пък аз подскачам от крак на крак, не толкова, щото ми е студено, ми ей тъй, и аз не знам що. И си викам – абе тоя що не каже нещо, какво само ме гледа – в интернета не мога да взема думата от него, пък сега... И пак така – от крак на крак  - същинска тинейджърка, ама се усмихвам, и къде го поглеждам, къде не...

   По едно време си викам – я да взема да кажа нещо – то се видя вече, по-зле не може да стане. И избълвах нещо от сорта на – Ми, да вземем да кажем по нещо, че нашта среща ще вземе да стане като оная приказка – за някои неща или добро, или нищо не се говори... И млъквам изумена от собствената си „мъдрост”. Как пък точно за тая глупост се сетих, що не казах „Добър вечер, добре дошъл”, нещо такова, както правят културните хора. Не можах ли и ръка да подам като нормален човек, ми ги държа и двете притиснати до мен да не избягат... И що не мога да погледна човека в очите, какво съм се изчервила като същинска селска мома... Ама съм и аз... И това наум. А на глас – не ти е работа... Простотия след простотия ръся, без да се скъпя... То отвъртиш ли им веднъж кранчето – спиране нямат. Даже не мога да ги повторя вече, па и не бяха малко...

   ”Малко съм изморен от пътя – достига по едно време до слуха ми, - гледам, и на теб ти е студено. Да отидем някъде на топличко”. Разгеле, викам си – проговори. И в следващия момент – край – изчервих се. Що аз не се сетих по-рано за това? Попрокашлях се, без да ми се кашля и се съгласих – къде ще ида. Достатъчно се напоказвах. Едно хубаво нещо поне стана – млъкнах. Не че е кой знае каква печалба, де, ама...

   И тръгвам аз да водя към топличкото, пък той ми казва – „Бяхме си обещали нещо като се видим...”

   Аз – шах! Не! Направо – мат!

   А сега де! Какво сме си обещали? Аз що нещо не си спомням? Що все някак оставям важните неща за вдругиден? Сега и да мънкам, и да се червя, все тая – по-голямо излагане от това не съм имала... И така – стоя си там и се пуля, молеща се всичко това да се окаже един сън, че току-виж взема, че се разрева. Пък той се ухилил до уши, приближи се до мен, придърпа ме към себе си, поглади ръцете ми и така нежно ме притисна с прегръдка до себе си, че... Че се сетих... Бяхме си обещали прегръдка... Пък аз – да сме приказвали...

   Абе... Още се смеем с Коцето на тая среща, пък и то такова нещо забравя ли се...

Браво на вас- важното е, че всичко е свършило добре :).....

Хареса ми...браво Марти много точно си описала тръпката от първата чат среща. Дай боже всекиму....:))

Браво я! То циркът си продължи и след това де:)))))
Ама айде да не се впускам в лирически отклонения;))))

Нали;)))
Тръпка си е, та направо те разтреперва:))))))
Поздрави!

страхотно е написано! Сега вече и продължение трябва да има. Поздравления.:)

Е, то на първа среща винаги си е така. Притесняваш се, ама и другия е в същого положение и затова е толкова забавно.Важното е да има и втора среща и тогава нещата си идват на мястото. При теб, явно се е получило! Поздравления! :-)) Желая ти още много такива забавни моменти.

Мерси, мерси!:))
А продължението... Абе то хич не е за разправяне;))))
Поздрави!

То интересното на този тип първа среща е, че не е баш първа:)))
А че е забавно - спор няма:)) Ама забавното е после:))))
Усмихнат ден!

Как ме върна към моята първа среща! Само дето моя човек се оказа доста прост :) Много ми харесва как пишеш,продължавай в същия дух :)

О, ще продължавам, ще продължавам :))
Де ще ида;)))
И ти продължавай - не всички са прости:)
Успех!

уникуми!

Малееееййй мила, нали?
:)))))))))))))))
Поздрави!

и аз минах през това - и ние още се смеем на тази среща!

Лошо няма:)))
И пак да се посмеете;)))

Много яко! :)

Много я!;)))
Поздрави!

Абе и в най-лошите неща си има и по нещо хубаво ;)

То, нали знаеш - къде е хубавото, къде е лошото - не може да се каже със сигурност:)))
Поздрави!

Вие ако не бяхте мълчали, вече щяхте да сте се разделили. Не е добре прието да се говори свободно. Само страмежливите се търсят.
Сега съм разговорлива и нямам навлеци на главата си. А ако някой прескача от крак на крак, значи не знае какво иска. Това не за вас, по принцип. То и вие де.

Може и да си права... Знам ли и аз..:))
А подскачането от крак на крак не е ли възможно да се приеме като нервност, да речем?
Поздрави!