От една година насам съм си седнала на задника и съм в един офис, с колега, с когото може да се каже, че работим къде в екип, къде без екип, но работата върви. Обаче истината се оказа невидима за очите. Мислех, че се разбираме, а той да вземе да поиска повишение на заплатата, заради вредните емисии на работното място. И като вредни емисии е посочил мен – представяте ли си!!! Мен!!!???
    А ето каква е ситуацията.
    Моят колега на години е по-малък от мен, но на ръст до него аз изглеждам като преждевременно пораснала тинейджърка. Не че аз съм ниска – не съм, но непрекъснато имам болки във врата от постоянното вдигане на главата си нагоре, защото съм културен човек и знам, че когато говориш с някого, е добре да го гледаш в очите, а не в стомаха. От друга страна това си има и своите плюсове – когато вървя до него съм изпъната като струна, иначе все някъде надолу в караката си блея да не се изпотрепя по пътищата и да дам тема на разговор на хорицата наоколо (егоистично от моя страна – знам, ама не съм идеална, какво да правя). Изобщо когато го погледне човек колегата, веднага ще се сети за думите на Йовков за човека планина, дето и на мравките път правел. И всичко това, гаранция ви давам, е вярно, само дето аз не съм мравка и по-скоро аз му правя път, отколкото той на мен, ама аз не се впечатлявам особено, макар че не бих отказала малко средновековно кавалерство де. Както и да е – не е болка за умиране. Свикнах му.
    Аз много уважавам колегата си - повярвайте ми. Научи ме на много неща. Е, малко мога да поспоря относно метода му на преподаване, но не съм дребнава и няма да го направя.
Още в самото начало на съвместната ни трудова дейност той ми обясни, че с техниката се борави внимателно и нежно, та ако щете и с любов. Аз по принцип не съм чак толкова задръстена, ама техниката нещо не ми е баш приятелка. Стараех се да изпълня всичките му препоръки (които съвестно записвах на лист и също толкова съвестно след това го губех), но какво правех, как го правех - не знам, но все нещо бе не както трябва, все нещо обърквах. И знам, че равна на себе си нямам – каквото докопам, разсипвам го. След поредиците му реплики и лекции на висок тон получавах сърцебиене, когато се налагаше да използвам техниката и дълго време не смеех да натисна и едно копче в негово отсъствие. Иначе не съм такъв човек – винаги действам смело и безотговорно, пък после каквото ще да става, но честно, ако щете ми вярвайте, страх ме беше даже да увелича градусите на климатика – все имах чувството, че ще изкочи отнякъде и ще размаха обвинителното си пръстче към мен. И благодарение на колегата така яко се дисциплинирах, че и вкъщи, като се прибера, се извинявам една минута на ключа за осветлението, преди да го натисна. Сега след близо година работа съм далеч по-смела с техниката – пак ме е страх, ама само когато е наоколо.
    Сега, аз знам, че имам много кусури, че паметта ми е късичка, че мрънкам за щяло и нещяло, че съм цар на издънките, ама чак пък толкова ли?! Все пак и аз се съобразявам с него - например - не пуша в офиса. Излизам някъде навън – топло, студено – навън. Да ама на него и това му пречело. Той като е непушач, дай и аз да съм непушачка. Щом вляза след фас почивка, той неизменно се мръщи и измърморва по едно „миришеш на цигари” с такъв тон, че ми иде да се навра някъде в земята от срам. И се стигна до там, че преди да изляза да пуша, го предупреждавам. А той казва – „Не можеш ли сега, ако не пушиш, какво ще ти стане?” и така ме поглежда, че аз гузно си сядам на мястото като наказана и не посмявам и да си помисля за цигара, докато не се прибера вкъщи (че даже и тогава пак се чувствам като крадец, хванат на местопрестъплението). Честно, ако щете ми вярвайте, никакви там лепенки или хапчета няма да ви откажат от пушенето, ама моят колега – на сто процента! С чувство за вина не се живее, не се и пуши...
   Вярно, аз съм си късогледичка и, признавам си, много често вървя като кон с капаци и пропускам хиляди неща. И добре, че колегата е до мен, че така например щях да си умра, без да знам за съществуването на Тони Стораро и още много други звезди на родния поп фолк с безброй хитове и размазващи душата текстове на песни. Но няма да се спирам на липсата си на патриотизъм, защото ще изпадна в депресия, вие също – а и аз вече си признах смъртния грях.
    Не мога обаче да се съглася, че аз съм виновна, задето той не може да наддаде и грам. Била съм глист (така се изразява той) и заради мен той само свалял и то килограми. Не били еднакви и температурните нужди на моето и на неговото тяло – на мен целогодишно ми било студено. Да, ама градусите на климатика са съобразени с неговите телесни нужди, не с моите.
    Обвинява ме, че съм задавала твърде много въпроси и съм говорела много. Ама понеже той винаги свива безразлично рамене, ако питам нещо, и не ме слуша, когато му говоря, се научих да мълча и да му лепя напомнящи бележки на компютъра, които той хвърля в коша венага, щом му обърна гръб. На всичкото отгоре се научих и да не пея, щото все нещо не улавях верния тон.
    Е, както и да е с всичко се свиква.
    Но с това, че ме е обявил за „вредни емисии” (мен и то в множествено число!), много ме ядоса и направо ми иде да го ошамаря. И със сигурност ще го направя някой ден, само преди това трябва да съм си събула обувките и да съм отворила вратата, че да мога бързо да избягам... Иначе аз си знам – през прозореца от десетия етаж и после на парчета в сивия контейнер, а очилата ми – в жълтия.
    Ама вие кажете сега, като ви разказах ситуацията, кой е „вредни емисии”  - аз или той?

и един без друг не можете
дали няма симпатия,повече отколкото е нужна между колеги
може и затова да си "вредна",разсейваш го.........в добрия смисъл на думата

:))) Амиииии...
Всъщност не знам... Май ще да съм доста късогледичка:))))
Поздрави!

Нали знаеш във всяка история има не малка доза истина:)))

Намирисва на емоционално натоварване - двупосочно при това:)

Па знае ли се :)))))
Ще внимаваме само да не стане късо съединение:))))))
Поздрави!