Отпи от чашата с водка... Припари й, но преглътна. Всмука жадно от поредната цигара...
    От часове вече това беше единственото, което правеше почти механично. Застинала, напълно сляла се с мекия фотьойл, тя не смъкваше очи от насрещното огледало, обрамчено от масивна, дървена рамка. То отразяваше всичко и й показваше всичко - пропитите от тютюневия дим стени, преплетената в стелещите се тежки димни завеси стая, попиваща жадно прииждащия сумрак. Показваше й и нея - потънала в отенъците на черно-бялата сивота... Нищо не й спестяваше и тя виждаше всичко... Виждаше и него. Огледалото. Вътре в себе си, сраснало с нея за цял живот...
    И разбираше..
    Разбираше защо то бе единствената й компания на водка и цигари...
    Беше обречена. Знаеше го. И го виждаше. Всеки ден...
    Проклето огледало!... Или може би не... Но точно заради него купи къщата...
    Каква ирония!
    Тогава й хареса. Хареса отражението си в него - наситено, цветно, опияняващо в хармония от плавни, гъвкави движения... А после... После отражението се промени - посивя, помътня, изкриви се, потъна в натежали от прах паяжини...
    И тя го намрази. Покриваше го с тежко, плътно покривало. Но то пак се оголваше и я показваше в целия й ръст... Опита се да го счупи, да го изкърти от стената, но то оставаше без драскотина, поглъщайки я в своето сенчесто, пропито от влага и задушлив въздух пространство. Размазваше физиономията й, изкривяваше в безумни форми тялото й, отделяше го на части и го разхвърляше в дълбочината на рамките си като пръснати, гниещи боклуци. Превръщаше очите й във вонящи блата, отглеждащи единствено паразити, който се хранеха с тялото й...
    Не можа да продаде къщата. Никой не я искаше. Заради огледалото... Всички го харесваха. До един момент. После го намразваха. Също както и тя...
    Мразеше огледалото, не можеше да се примири с него. Изпитваше страх. Всеки път я обземаше онова влудяващо я озлобление срещу собственото си отражение...
    Докато една вечер не седна пред него, едва сдържайки отвращението и страха си. Нямаше друг избор - трябваше да се изправи срещу него,... срещу себе си... И да свикне да вижда... Опипом влезе в огледалото, обходи пространството, разнищи времето му и се взря в себе си. Разучи се до най-малката подробност, подхвана отделните парченца и започна бавно, с усилие да изчегъртва натрупалата се по тях засъхнала кал. Изчисти ги, надраска ги, но възвърна част от предишните им цветове и се зае да съединява пъзела на собственото си аз...
    Оттогава й стана навик да се наблюдава. Свикна да се застоява пред огледалото, да почиства отделните части от отражението си и да ги подрежда. Свикна с образа си... С огледалото... Прие го...
Докато огледалото не стана част от нея...
    Докато самата тя не се превърна в огледало. Докато не започна да прави това, което правеше и огледалото. Да отразява. До най-малката подробност. Без да иска... Начупваше образите, раздробяваше цветната им повърхност, напипваше дълбочината им и разпръскваше отраженията им в огледалната си плоскост...
    Но хората бягаха от огледалото... Понякога това беше в нейна полза, но... понякога...
    Затова често го забулваше с тежко покривало. За да не се виждат отразените образи. Не се страхуваше, нито бягаше. Може би така й беше по-лесно или просто печелеше време, за да намали задимените от цигари нощи, напоени с парлив вкус на алкохол. Или просто чакаше смелостта, която щеше да накара нечий оригинал и отражение му да се изправят едно срещу друго, без да искат да се унищожат взаимно...
    Всмукна за последно от цигарата и я загаси в пепелника. Стана и бавно се облече в полумрака. Имаше среща. Не бързаше - знаеше как ще свърши всичко.
    Наметна върху си тъмното покривало и излезе, надявайки се да греши...

Благодаря ти

героинята ти е страхотна!

...но защо пак в лични дневници, нима е възможно да е реална? :)

Благодаря от името на героинята си - приела е думите ти за комплимент:)

Ти си вторият човек, който ми задава въпроса - защо в категория лични дневници, и то за втори път:) Отговор - защото съм мързелива:) и защото всяко нещо включено в този блог е втъкало в себе си част от мен :))

А що се отнася до това дали е възможно да е реална - ще отговоря така:
- а има ли невъзможни неща?
Поздрави!

Благодаря!
Радвам се, че ти е харесал текста:)
Поздрави!

е като катарзис.
Отново ни поднасяш доста философски разказ. Харесва ми! Не се плъзгаш по повърхноста, задълбаваш в душата...

Поздрави!

Вглеждането в себе си винаги е плашещо, защото проглеждаш за много неща - не винаги приятни... Понякога такова самовглеждане води до катарзис... понякога...
И все пак да разглеждаш сам себе си не е толкова страшно, колкото ако откриеш, че някой друг проглежда в душата ти...
Поздрави и на теб!

Да разбираме ли, че девойката е носител на Меча на Шанара? Ако лирическата героиня е реална ... трябва да е твърде интересна личност, но с не лек кръст. Стискам и палци този път да греши :)

Да е носител на меча на Шанара - е, това вече е забавно:))))
Макар че ако изкривеното отражение на героинята в огледалото се приеме за злото и тя се бори с него, значи в ръцете й е меча:)))
И защо да е с не лек кръст - аз бих казала по-скоро добре тренирана:))
И аз й стискам палци - ако не този път, то поне в някой от следващите да сбърка:)))
Поздрави!

като замисъл, размах и свобода на въображението, "задълбаването" в сферата на духа, силно напомня стила на Стефан Кръстев (cefulesteven), с тази разлика, че сякаш някоя от неговите героини го е написала - все пак, сътвореното от женска ръка си личи :)

...убеден съм, че той много ще се зарадва на разказа, ако го прочете :)

:)))
Не знам дали Стефан Кръстев ще прочете текста, а пък дали ще го хареса - съвсем не мога да прогнозирам :)
А че авторът е жена - ти сам го каза - спор няма:)))
Някоя от неговите героини?...хммм - знае ли човек:)
Поздрави!

Обичам разказите ти! Все си откривам по нещо, което ми човърка мислите... :) Много ми хареса! А когато героинята прие огледалото... Занемях!
Поздравления, за пореден път ми достави удоволствие... :)

Благодаря ти!
Мдааа, героинята приема огледалото - къде ще иде:))
Нима може да избяга от спомена за отражението си:)
А и някой неща могат като начало да се приемат, после... после всичко зависи от героя или героинята...
Поздрави!

Не идва и не си отива тя
В теб не отпада любовта,
а ти я търсиш във света
както себе си в огледало.
Да се намериш там ли?
Другите да отразиш ли?
Не! Дори и не помисляй
Огледално никой не е същи
Не с очи, а с душа се вижда.

Да, душата е голяма работа - опознавайки себе си - опознаваш душата си и само с душата си можеш да докоснеш друга душа... и само с душа могат да се докоснат до теб...
Поздрави!

и увлекателистично заграбващо.