- Е, все пак дойде - усмихна му се дружелюбно тя.
    - Работата... Малко се попроточи.... - почти го изсмутолеви той, опитвайки се да намери убедително извинение за закъснението си. Приличаше на човек уморен до крайност от нещо.
    - Всичко наред ли е? - попита тя.
    - Да, да, наред е... И аз съм все още наред - опита се да се пошегува той, даже се разсмя, но успя да я убеди точно в обратното на това, което казваше.
    Буквално си беше изпросила среща. И той като по чудо най-после намери време от така обсадилата го напоследък работа. Тя разбираше, че работата му е важна за него и понякога съумяваше да създава големи главоболия, но натовареността някак се появи рязко и продължи подозрително дълго. Или поне тя смяташе така. А и на всичкото отгоре вече й беше омръзнало да играе ролята на злия преследвач, дебнещ в засада, изскачащ в най-неподходящия момент. Не беше от тия, които ще досаждат или ще натрапват присъствието си там, където не са желани. А играта на криеница нещо не й се нравеше вече. Разбираше от намеци и беше взела решение. Просто искаше да му го каже... може би...
    - Ще гледам да съм максимално кратка - започна тя, докато палеше цигара - няма да те задържам излишно. Та, напоследък забелязвам, че каквото и да направя, някак все успявам да те притесня, а това, честно казано, доста ме притеснява мен. А на кого от двама ни са нужни притеснения? И за да не се налага да си играем на котка и мишка и да се напъваме напразно да се лъжем колко сме очаровани един от друг - да спрем до тук. Да се разделим... Да забравим един за друг... Е, ако се засечем някъде случайно, можем да си кажем по едно здрасти, заради някогато някога, без да се задълбочаваме твърде един в друг и да търсим топлата вода на живота. Е, какво ще кажеш, съгласен ли си?
   Каза каквото имаше да казва, загаси цигарата в пепелника и зачака съгласието или несъгласието му. Той явно не очакваше подобно нещо, защото я гледаше неразбиращо, като че му говореха на чужд език. Подканящият й поглед го върна в действителността и той успя да каже не много уверено:
    - Ами.... добре.... Щом така искаш...
    - Аааа не! Не подритвай топката към мен. Щом така искам?! Не ми се измъквай по този начин. Щом така искам? Това какво трябва да значи - че си съгласен, така ли?
    - Не съм казал такова нещо... - опита се да се измъкне той.
    - Но и не каза обратното.
    Запали нова цигара. Не й стигаха нервите вече - подобен разговор вече бяха водили и преди - но продължи спокойно и с овладян глас:
    - Виж, не искам да се караме. Ако искаш да обсъдим нещата. Кажи си ти твоята гледна точка, аз вече го направих. Вече сме говорили не един път за нас. Не сме го замисляли да се срещнем, че и да продължим да се срещаме. Не сме очаквали да покълват чувства у нас - и двамата сме наясно колко опасни са те. Съжалявам, че проявих безрасъдството да покажа чувствата си, но това си е мой проблем, ти нямаш вина. Но постави се на мое място - изобщо не е приятна идеята ти да бягаш като гърмян заек, а аз да те преследвам като настървена хрътка, после ти да казваш аз не бягам и аз да се убеждавам, че греша. На мен поне не ми харесва така. И за да не ти се налага да ме избягваш, а аз да не се питам всеки път, когато те потърся, дали не те притискам пак, да вземем да сложим край. Да не се измъчваме взаимно...
    - Не ме притискаш.. - успя да вметне той.
    - Не те ли? Тогава защо се криеш от мен? Та ти едва се съгласи на среща...
    - Страх ме е! Разбираш ли?... Страх ме е! - почти извика той.
    Тя млъкна. Запали нова цигара и впери поглед в него. Това не бяха нови думи за нея. Беше ги чувала толкова пъти...
    - Не искам да бягам... Но ме е страх и затова бягам... И пак ме е страх още повече... Помогни ми... Помогни ми да се променя, остани до мен... Само ти можеш да ми помогнеш...
    Тя наведе глава и стисна силно очите си, за да спре напиращите в тях сълзи.
Как? Какво още трябваше да направи? Обичаше го, изчакваше го, подкрепяше го, помагаше му... Какво още трябваше да направи, за да му помогне?... Обичаше го...
    - Добре - каза тя, след някак проточилото се мълчание. - Сбогом...
    Бавно излезе на улицата, оставяйки сълзите да се стичат свебодно, без да ги крие...
    Единственият начин да му помогне беше да му откаже помощ...

xmm..

golemi lioliovci tiq muje be....:)))):P

Да не ти пука ;))))
Гушкииииии :)))

az tova otdavna sam go razbrala:)))))
cunkiiiiiiii:))))

Цунки и от мен :)))

"Хем сърби, хем боли, хем мама не дава".
Добре е постъпила героянията. По-далеч от такива "мъже".
Поздрави за разказа.

Добре е постъпила - все пак всяка чаша с търпение един ден, рано или късно прелива...
Поздрави!

той сам я е отпратил; съди се по делата
дори на думи да е "остани", след като не я търси, той сам заявява слабата си заинтересованост
за какво му е полезна тя? за мисълта и самочувствието, че има някой, който се влачи след него..
браво на героинята :)

Браво и на теб!:)
Поздрави!

а ти изобщо не си влязла под кожата му, затова твоето прилича малко на бягство...

...иначе, разказваш много увлекателно - както винаги :)

Прав си :)
Не съм навлизала под кожата нито на героя, нито на героинята, по-важно ми е дали отказаната помощ е помощ или бягство...
А дали наистина е бягство?....
Поздрави! :)

Защо коментаторите в този блог често отъждествяват автора с неговия герой? И ти казват "Хич да не ти пука", след което те гушкат... :))) Ако ти си героинята на всички свои разкази, значи си страхотна любовница бе, Мартито.... :)))) И ако чак толкова страдаш, както си мислят коментаторите, дай да те гушна и аз, татковото! :))))
А на въпроса: да, героинята му помага, като го оставя.

:)))))))))))
Па знам ли и аз що тъй ;)))
Ма пък на туй студено време кой ти отказва гушкане;)))))))))))
Поздрави!

е "оказана помощ. :)
Поздрави!

Май всички сме на едно мнение:)))
Аз лично до такава помощ не искам да стигам...
Поздрави и мноооогооо усмивки! :)

Напълно си права. Някои хора просто не са свикнали да се оправят сами. Подкрепата им е напълно достатъчна, останалото трябва да свършат сами. Когато са готови.
Както птичето един ден е изхвърлено от гнездото, за да полети.

"Странно" съвпадат разказите в блога с реални случки и събития.

Много точен коментар - за което благодаря!

Защо да е странно - всеки един текст, мой или на когото и друг да било, е инспириран от действителността - в по-голяма или по-малка степен...
Поздрави!

Поздрав!!!:))

Благодаря! :)