...за теб, любов, с любов...

     Не беше като другите. У нея имаше нещо странно, топло и слънчево, с което умееше да разчита хората, да вижда криволичещите пътища - светлите и тъмните, по които едва пристъпваха, притичваха или препускаха душите им. Не злоупотребяваше с дарбата си, дори напротив - помагаше на хората, но малцина бяха тези, които не я избягваха, не се страхуваха от нея.
    Затова предпочиташе нощта. Да се разхожда из притихналата й тайнственост. Сама. Без посока, само тя и тишината. Само тогава, през нощта, разплиташе тежките плитки от мисли и чувства, оставяйки ги да бродят свободно, да се сливат с осветените витрини, с уличните лампи или със сенките на нощта. Да следват оставените дири от човешки чувства, грижи, неволи, стремежи, полепнали по тротоарите, по пейките, по стените. Душата й жадно поглъщаше и най-малката следа, усещанията й се уталожваха, пречистваха се, пренареждаха се, за да прикрият дарбата през деня...
    И в онази безлунна нощ излезе на разходка. През тъмнината, по малка, без осветление уличка. Не се страхуваше, а и там някъде в далечината, като в край на тунел, проблясваше светлинка, която колкото повече приближаваше, толкова по-ярка ставаше. Не беше улична лампа, нито витрина на магазин. Беше прозорец на малка, схлупена къщурка, която сякаш всячески се стремеше да остане незабележима.
    Никога не го бе правила преди, но този път се приближи до прозореца и надникна любопитно. Остана поразена от гледката. Цялата стая бе като затрупана от картини. В своята безредна подреденост - на пода, облегнати или закачени на стените, подпряни на столовете, на масата, на стативите - те пораждаха неустоимо усещане за живот. Те излъчваха светлина! Тоновете преливаха, самите картини се сливаха една в друга в непознат вълшебен танц, нашепвайки си тайни слова...
    Никога не бе виждала толкова силни, толкова живи творения. Картинната чувственост претопи мислите й. Забрави, че е навън, на улицата и наднича през прозореца. Сърцето й туптеше в унисон със сърцето на багрите, ускоряваше или забързваше ритъм. Платната живееха, дишаха шумно, задъхваха се от чувства; умоляваха горещо и крещяха неистово; търсеха жадно и галеха нежно; приласкаваха и разпръскваха щедро любов...
    "Господи!... Чия душа е в тези творения?... Кой е творецът?..."
    Пред погледа й мина фигура на мъж. Беше съсредоточил вниманието си върху картините. Лицето му бе мрачно, а очите му трескаво обхождаха всяко платно. И както стоеше неподвижно, мъжът грабна отривисто ножа от масата и с яростна бързина нападна картините - разсичаше ги, разкъсваше ги, убиваше ги, като ранена пантера, защитаваща малките си...
    Ножът се забиваше и в нея - в сърцето, в душата й.
    - Не! Не! Защо!?!?...
    Не усети, че се бе разкрещяла от болка. Унищожителният порив на мъжа секна и той погледна към прозореца. Очите им се срещнаха. Неговите пълни с недоумение, нейните - със сълзи...
    Побягна. Нямаше право да се намесва, изобщо дори не трябваше да си позволява волността да наднича в чужди души...
    Не бе пробягала и половината от тъмната уличка, когато нечия ръка я хвана за рамото и я накара да спре. Беше той. Мъжът с картините. Тя искаше да се извини, да обясни, но той я спря. Изтри сълзите й мълчаливо, хвана я за ръка и я поведе към къщата си. Показа й ги. Картините си. Своите безсмислени драсканици, глупави приумици на четката и ръката, както ги наричаше...
    Но не! Хиляди пъти не! Душата му не беше драсканици. Тя не беше черна, не се спотайваше, а извираше от платната - тъжна, щастлива, отчаяна, спокойна, копнееща, бленуваща, тръпнеща, влюбена...
    Знаеше, че беше права. Дори се опита да му обясни какво твори, какво убива, но успя само да получи съгласието му да го посещава понякога. И идваше. Всяка нощ. В малката къщичка. Присядаше тихо и просто гледаше. А той... Той рисуваше. С любов... Той твореше любов. А тя се влюбваше... Влюбваше се в самата любов...
    Да, имаше ги. Все още ги имаше онези безлунни нощи, в които той убиваше светлината и позволяваше на студения мрак да нахлува. В които разкъсваше картините си. В които разкъсваше душата си. Разкъсваше и нейната...
    В началото тя се опитваше да го спре. Опитваше се да върне топлината у него. После спря и само го гледаше. Сълзите й напираха, но ги преглъщаше. Не казваше нищо, не протестираше. Не можеше да го спре. Не зависеше от нея. Зависеше само от него. Затова само го прегръщаше нежно и го извеждаше на разходка по тъмните улици към изгряващото слънце. И той пак твореше. По-рядко, но твореше...
    До онази непрогледна нощ, когато го видя сам в стаята. Картините ги нямаше. Останала бе само пепел и миризма на пушек. Беше празно. Глухо. Студено. И той беше студен. Отпуснал тялото си на пода, навел глава, като осъден на смърт, убил сам себе си преди това...
    Душата й се сви на топка и сълзите рукнаха. За неговата душа. Но ръцете й го обгърнаха, скутът й го приюти и го залюля като малко дете. Искаше да го стопли, да разпали мъждукащата светлинка в него, да съживи душата му...

    Разбуди се, а него го нямаше. Господи, ами ако... Изхвръкна като обезумяла на улицата. А той вървеше към нея, обгърнат от проблясващите лъчи на отдавна изгрялото слънце. Посрещнал бе изгрева... Сам...

http://www.youtube.com/watch?v=R8B3IU0WHmM

Да се влюбиш в самата любов...да се превърнеш в любов...
Поздрави!

Много любима песен, мерси:)

...да се съхраниш като любов...
Благодаря, mamas!
Поздрави!

Да... Но само ако страхът не беше най-големият и обичан порок на човека,....

Прекрасно е!

Прекрасно да е!
Благодаря!:)

Хареса ми , Мартито.... "Не зависеше от нея. Зависеше само от него." ..... така е, за добро или лошо – ако човек сам не се заобича, не заобича и не позволи да бъде обичан, друг не може почти нищо да направи.... наранявайки себе си наранява и другия...

Добре си го казал и ти, принце:) Пък аз се замислям дали човек наистина може да нарани някой друг или само себе си...
Поздрави!

Вълнуващ разказ за двама самотници - единият разбиращ другите и даряващ подкрепа, другият - не разбиращ дори себе си.

Според мен може, когато другият обича – независимо дали като приятел или интимно... (дали пък има чак толкова съществена разлика в двете?)

Самотници, от които единият е осъзнал светлото в себе си, а другият го осъзнава:)
Поздрави!

Едва ли има разлика...
А за нараняването - хммм... а кой му е виновен на този, който обича, че обича?... Другият? Или самия той, че е изпитал чувства?...
Поздрави, принце!

Изобщо не може да става въпрос за вина :) Ако беше така, хората щяха да обичат все по-малко (което като че ли се наблюдава) и тогава този, който ранява ще остане сам. Въпросът е в емпатията – когато човек усеща, че някой друг го обича по какъвто и да било начин, малко да се постарае да не ранява, но за това се иска човещина. Хубав ден, Мартито :)

"Въпросът е в емпатията – когато човек усеща, че някой друг го обича по какъвто и да било начин, малко да се постарае да не ранява, но за това се иска човещина..."
С това вече съм съгласна:)
Усмихнат да е и твоя ден, принце:)

Разплака ме !