Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.01.2009 18:05 - Неизменно, всеки ден...
Автор: martito Категория: Лични дневници   
Прочетен: 12165 Коментари: 13 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
    Живееше накрай града. Къщата й беше на границата между града и обширните поля - започващи от малкото й дворче - необятни, тревисти, леко вълнисти, с малки горички и много аромат.
    Всяка сутрин тя ставаше още преди изгрев слънце, обличаше нещо набързо, връзваше на опашка дългите си буйни коси и все още протягайки се и бавно пристъпвайки из малкото си дворче, раздвижваше всяка неразсънила се става и всяко все още сънуващо мускулче. Отваряше малката портичка, или както обичаше да я нарича - своето малко порталче към света, правеше няколко дълбоки вдишвания и издишвания и с леки, пъргави подскоци за засилка се затичваше напред през тревата. Час, а понякога и повече продължаваше сутрешната й тичаща или бягаща разходка. Така наричаше този свой навик на тялото и душата - разходка, никога крос - защото не се надбягваше нито с времето, нито със себе си; не целеше и намаляване на теглото си, нито поддържане на телесно здраве. Тя просто обичаше да тича, да усеща тичащия заедно с нея въздух, да вдишва разбутания от нозете й свеж аромат на тревите, да играе с прохождащите в розово слънчеви лъчи.
    Винаги тичаше боса. Нямаше определен маршрут, които да следва, нито носеше часовник за отчитане на пробяганото разстояние във времето. Правеше леки, плавни крачки, петите и за миг потъваха в напоената от роса мека трева, притискаха я точно за миг към земята, след което бързо се издигаха във въздуха насочили се жадно за досег с друга купчинка трева. Тревата охотно се подчиняваше на нейните стъпки и след като отминеше, стръковете й се изправяха рязко, поклащайки се забързано, сякаш й махаха за поздрав и изгубвайки я от поглед, постепенно смиряваха движенията си.
    Обичаше полето, неговата неизбродимост, безкрайни хоризонти, усещането за наописуем покой и хармония, които то така щедро разливаше във въздуха. Обичаше всяка негова неравност, неговите малки издатини и едва забележими вдлъбнатини. Спускаше се по тях плавно, забавяйки или ускорявайки крачката, някои прескачаше с отскок, приземявайки се в следващата възглавничка от трева. Спускаше се и към малките островчета горички от тихи, ароматни акации или напевно шептящи тополи. Там, в сянката на дърветата, тревата бе по-зелена, по-мека, обилно напоена от свежата утринна роса. Там се заиграваше тичешката с любопитно надничащите през клоните на дърветата слънчеви лъчи - улавяше ги в крачките си, настигаше ги или минаваше покрай тях или през тях. Обикаляше чевръсто стволовете на дърветата, снишаваше се бързо под протегналите се да я докоснат клони, прескачаше пъргаво ниските храсти и сухи клонаци... Беше като волно пърхаща пеперуда, заиграла се на гоненица с полята, жадна да вкуси заобикалящия я свят...
    Всеки ден просто тичаше. Всяка сутрин обтичваше полето, преоткривайки неизмеримата му красота. Всяка сутрин се сливаше със света и сливаше света със себе си...
    Не случайно и точно там, сред полето, по време на една своя тичаща разходка, срещна него. И оттогава вече не се разхождаше сама. Тичаше с него, тичаха заедно. А полето им разкриваше нов тип, неусетени дотогава прелести на споделенността...
    И те сигурно щяха продължат да танцуват като две влюбени птички цял живот, ако не беше катастрофата. След нея той спря да тича. Купи спортни уреди и превърнаха една от стаите в малка фитнес заличка. И двамата се упражняваха там, но тя не спря да тича...
    - Приключи ли с бягащата разходка за днес?
    Познатият глас на любимия мъж достигна до слуха й.
    - Да - усмихнато отвърна тя и отвори очи.
    Пое няколко пъти дълбоко въздух, вдигна сама от тревата босите си нозе, постави ги на инвалидната количка, а той я затика към верандата.
    Катастрофата не я отказа от тичането. Всяка сутрин тя ставаше в ранни зори, обличаше нещо набързо, връзваше на опашка дългите си буйни коси, излизаше, придвижвайки се с количката сама, отваряше малкото порталче, събуваше се боса, отпускаше с ръце парализираните си нозе на меката, наросена, натрупала аромат трева, затваряше очи и.... потегляше през полята...
    Всяка сутрин... Неизменно...


Тагове:   ден,   Неизменно,


Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - мхм :(
29.01.2009 18:22
Той защо е спрял да тича?
http://www.youtube.com/watch?v=bZnDzzR2DWE
Бонбонеста е песничката, вярно, но казва тооолкова много!
цитирай
2. martito - анонимен,
29.01.2009 18:43
Ти как мислиш - той защо е спрял да тича?:)
Дали и той като нея не затваря очи и не си тананика I`ll fly with you?...
Поздрави!
цитирай
3. анонимен - аз съм анонимен 1
29.01.2009 18:52
Мисля, че авторката иска да каже, че.....
Катастрофата е прекършила повече неговия дух, отколкото нейния, въпреки че нейните загуби са по-големи. Не разбрах втория въпрос на авторката :(
Поздрави! :)
цитирай
4. martito - анонимен,
29.01.2009 19:07
Авторката изобщо не казва такова нещо:)))
Макар че тя често се измъква и оставя читателите си сами да умуват над текста:)))
Всъщност ничий дух не е прекършен - даже точно обратното - или поне така смята авторката и никой не е длъжен да се съгласява с нея:))
А що се отнася до втория въпрос - той е обвързан с 'бонбонестата' песничка, която препоръчахте, и се опитва да насочи към мисълта - дали и той по някакъв начин не 'бяга' с нея пак така, както и преди...
Поздрави!
цитирай
5. eleonoraknyazheva - Интересно
29.01.2009 19:33
явление са писателите-блогъри.:) Крайно време е да се признае наличието на такова течение в литературната теория.:) Поздрав.:))
цитирай
6. анонимен - ~
29.01.2009 19:53
-Срещам вчера tlnet ама той много оглупял!
-Така ти се е сторило,той си беше глупак:)
цитирай
7. martito - eleonoraknyazheva,
29.01.2009 20:12
Интересно течение в литературата би било...
И сигурно трябва да се наименова - блогъризъм:)))
Поздрави!
цитирай
8. martito - анонимен ~,
29.01.2009 20:16
Толкова мило от Ваша страна да популяризирате чрез моя блог толкова ценна информация за най-четения блогър!!! :)))
/нали не греша за 'най-четения'/
Сърдечни благодарности!!!:))))
цитирай
9. krotalka - Заедно са!
29.01.2009 23:24
Тичат в мислите си.
Нежно и трогателно. Да живеш с мислите и чувствата на човека до теб...
цитирай
10. martito - krotalka,
29.01.2009 23:45
Точно! - те продължават да тичат заедно, просто...начинът е различен...
И даде отговор на анонимен 1 :)
Поздрави!
цитирай
11. compassion - Опита си споделиха някои блогари,
31.01.2009 20:29
които са вече година и повече тук. Те казват, че дори без да са се виждали са заедно и съпреживяват радости и болки...какво нещо е интернет...уж виртуално, значи нищо,... пък нещо....
Благодаря ти за утвърждаването на ролята на положителното мислене. Където има любов и воля за живот, една катастрофа може да счупи нечии нозе.... и толкова, само толкова....Хубаво е!!!
цитирай
12. martito - compassion,
31.01.2009 20:45
Аз ти благодаря за думите и изобщо за всичките ти коментари - толкова истински, искрени, толкова ти...
Честно казано това е единственият ми до момента текст, който аз самата истински харесвам... Може би заради самото усещане, което изпитвах, докато го рисувах в мислите си картина по картина,... и после, докато го писах....
Поздрави!
цитирай
13. ianchefff - мдааа.
04.02.2009 10:10
тъжно.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: martito
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2841264
Постинги: 327
Коментари: 10487
Гласове: 37662