Постинг
23.08.2009 18:16 -
Без граници
Автор: martito
Категория: Изкуство
Прочетен: 10900 Коментари: 13 Гласове:
Последна промяна: 27.08.2009 10:33
Прочетен: 10900 Коментари: 13 Гласове:
13
Последна промяна: 27.08.2009 10:33
- Хайде! Хайде да се събуем боси!
Само я погледна не особено радушно и продължи напред. С периферното си зрение обаче я видя как събу чевръсто обувките си, взе ги в ръка, изостави черния път и се затича бързо из тревата.
Не последва приумицата й. Стори му се глупаво, безсмислено хрумване, неотговарящо по никакъв начин на неговите години. На нейните също. Нямаше кой да освидетелства безумието й насред пустото поле, но той все пак се огледа, за всеки случай.
Не му беше присърце тази разходка. Но нямаше как да откаже. Нямаше работа, нито спешен ангажимент, с които да се оправдае. Чувството му за вина нямаше с какво да бъде заглушено и не му позволи да каже "не", нито да настоява да тръгнат с колата.
Не разбираше. Не можеше да си обясни нестихващото й желание за разходки. И то не в парка, не из града, не с колата, а пеша и винаги някъде извън града, из полето, край реката... Защо не беше като другите? Да отидат на кино или в някое кафене, или да поскитат по някоя улица. Той не обичаше тези нейни разходки. Не обичаше да се каля, да се праши, да върви из разни треволяци, където кой знае какви гадини се крият. Не се радваше нито да го пече слънцето, нито да го брули вятъра, а да не говорим пък ако завали дъжд. Още повече, че можеше за това време да си бъде вкъщи, да си поспи, да отмаря пред компютъра или телевизора.
Намрази ги тези нейни разходки. Те бяха и причината да се развалят иначе прекрасните им, като по учебник отношения. Тя не можеше да разбере защо той предпочита да се затваря между четири стени, когато мирисът на поле, на река, на природа изобщо щяха да отнемат неусетно умората му и да наситят душата му с ведрост, покой, живот. А той се дразнеше на това нейно упорство да се наложи, да го промени, да не го приема такъв, какъвто е.
Това полуизречено недоволоство и от двамата охлади отношенията им. Направи ги мълчаливи и затворени в себе си, по-пестеливи на нежност и жестове. Да, имаше ги тия случаи, когато той я караше донякъде с колата си и изчакваше да се наразходи, но в повечето случаи тя излизаше сама. Той намираше с какво да бъде зает. А останалото време беше просто ежедневие, работа, навици.
Днес тя го попита дали иска да тръгне с нея на разходка. Направи го повече по навик, от учтивост, отколкото с желание. Не очакваше, че той ще се съгласи, а още по-малко пък това да тръгнат пеша, без колата. Не попита на какво се дължи благоразположението му, не изкоментира нищо. Радваше се, дори сияеше, но пак не каза нищо. Държа се така, сякаш да излязат заедно на разходка беше рутина, а не прецедент. Държеше го за ръка, вървейки до него кротко или просто подскачаше наоколо; избързваше напред нетърпеливо или се спираше за кратко, за да се насладят заедно на някоя гледка. Беше щастлива. Безкрайно щастлива! И не спираше да говори или да си тананика някоя песен.
Добре де, гледаше я свъсено заради детинското й държане, заради незрелите й приумици като тази да се събуят боси, но разходката не му беше неприятна. Слушаше безгрижното и бърборене и успяваше да се вмести с немлако реплики. Говореха си. За нищо важно. Но говореха, както преди. Без спускане на бариери или издигане на прегради. А тези разговори му липсваха. Не само на него...
- Ау! Ау!
Ама че е дете наистина! Защо й трябваше да се събува боса? Защо не мислеше, преди да направи нещо? Нареждаше си наум той, докато тичаше през високата, буйна растителност към нея. Беше стъпила върху парчета стъкло и те доста добре се бяха набили в ходилото й. Едното парче вече беше махнала, но другото стъкълце беше навлязло по-надълбоко. Искаше му се да й се скара, да я укори за безумната й постъпка, но само съблече любимата си риза и я накъса на парчета. Грижливо почисти измърсеното от прахта и стичащата се кръв ходило, още по-внимателно и нежно извади парчето стъкло и се зае да превързва раните.
- Бях забравила...
Почти прошепна тя, докато наблюдаваше движенията му, а сълзите се гонеха тихо по лицето й. Погледна я недоумяващо, но продължи с превързването.
- Че ме обичаш...
Направи последно възелче и каза:
- Аз също...
После я пренесе на ръце до пътя и нежно я подкрепяше по обратния път към дома.
Само я погледна не особено радушно и продължи напред. С периферното си зрение обаче я видя как събу чевръсто обувките си, взе ги в ръка, изостави черния път и се затича бързо из тревата.
Не последва приумицата й. Стори му се глупаво, безсмислено хрумване, неотговарящо по никакъв начин на неговите години. На нейните също. Нямаше кой да освидетелства безумието й насред пустото поле, но той все пак се огледа, за всеки случай.
Не му беше присърце тази разходка. Но нямаше как да откаже. Нямаше работа, нито спешен ангажимент, с които да се оправдае. Чувството му за вина нямаше с какво да бъде заглушено и не му позволи да каже "не", нито да настоява да тръгнат с колата.
Не разбираше. Не можеше да си обясни нестихващото й желание за разходки. И то не в парка, не из града, не с колата, а пеша и винаги някъде извън града, из полето, край реката... Защо не беше като другите? Да отидат на кино или в някое кафене, или да поскитат по някоя улица. Той не обичаше тези нейни разходки. Не обичаше да се каля, да се праши, да върви из разни треволяци, където кой знае какви гадини се крият. Не се радваше нито да го пече слънцето, нито да го брули вятъра, а да не говорим пък ако завали дъжд. Още повече, че можеше за това време да си бъде вкъщи, да си поспи, да отмаря пред компютъра или телевизора.
Намрази ги тези нейни разходки. Те бяха и причината да се развалят иначе прекрасните им, като по учебник отношения. Тя не можеше да разбере защо той предпочита да се затваря между четири стени, когато мирисът на поле, на река, на природа изобщо щяха да отнемат неусетно умората му и да наситят душата му с ведрост, покой, живот. А той се дразнеше на това нейно упорство да се наложи, да го промени, да не го приема такъв, какъвто е.
Това полуизречено недоволоство и от двамата охлади отношенията им. Направи ги мълчаливи и затворени в себе си, по-пестеливи на нежност и жестове. Да, имаше ги тия случаи, когато той я караше донякъде с колата си и изчакваше да се наразходи, но в повечето случаи тя излизаше сама. Той намираше с какво да бъде зает. А останалото време беше просто ежедневие, работа, навици.
Днес тя го попита дали иска да тръгне с нея на разходка. Направи го повече по навик, от учтивост, отколкото с желание. Не очакваше, че той ще се съгласи, а още по-малко пък това да тръгнат пеша, без колата. Не попита на какво се дължи благоразположението му, не изкоментира нищо. Радваше се, дори сияеше, но пак не каза нищо. Държа се така, сякаш да излязат заедно на разходка беше рутина, а не прецедент. Държеше го за ръка, вървейки до него кротко или просто подскачаше наоколо; избързваше напред нетърпеливо или се спираше за кратко, за да се насладят заедно на някоя гледка. Беше щастлива. Безкрайно щастлива! И не спираше да говори или да си тананика някоя песен.
Добре де, гледаше я свъсено заради детинското й държане, заради незрелите й приумици като тази да се събуят боси, но разходката не му беше неприятна. Слушаше безгрижното и бърборене и успяваше да се вмести с немлако реплики. Говореха си. За нищо важно. Но говореха, както преди. Без спускане на бариери или издигане на прегради. А тези разговори му липсваха. Не само на него...
- Ау! Ау!
Ама че е дете наистина! Защо й трябваше да се събува боса? Защо не мислеше, преди да направи нещо? Нареждаше си наум той, докато тичаше през високата, буйна растителност към нея. Беше стъпила върху парчета стъкло и те доста добре се бяха набили в ходилото й. Едното парче вече беше махнала, но другото стъкълце беше навлязло по-надълбоко. Искаше му се да й се скара, да я укори за безумната й постъпка, но само съблече любимата си риза и я накъса на парчета. Грижливо почисти измърсеното от прахта и стичащата се кръв ходило, още по-внимателно и нежно извади парчето стъкло и се зае да превързва раните.
- Бях забравила...
Почти прошепна тя, докато наблюдаваше движенията му, а сълзите се гонеха тихо по лицето й. Погледна я недоумяващо, но продължи с превързването.
- Че ме обичаш...
Направи последно възелче и каза:
- Аз също...
После я пренесе на ръце до пътя и нежно я подкрепяше по обратния път към дома.
това е най-важно в една връзка - да можете да разговаряте
цитирайПонякога думите се оказват важни:)
цитирайстрахотно е! само това е важно, нали?
Всичко друго може да бъде преодоляно, когато любовта си спи някъде там...Много нежно и някак ме зареди с оптимизъм-:))Благодаря ти и поздрави!
цитирайВсичко друго може да бъде преодоляно, когато любовта си спи някъде там...Много нежно и някак ме зареди с оптимизъм-:))Благодаря ти и поздрави!
Аз ти благодаря!
Повече ведро настроение!:)
цитирайПовече ведро настроение!:)
:) Цялата необходима мъдрост за щастлив живот...:)
цитирай:) Цялата - не, но част от нея - да:)
Поздрави!
цитирайПоздрави!
и нежност, която трудно показваме...
цитирай
8.
анонимен -
.................................................................
24.08.2009 13:59
24.08.2009 13:59
http://www.youtube.com/watch?v=XlFOpw8tG7Y
цитирайИ откритост:)
Без страх...:)
Поздрави!
цитирайБез страх...:)
Поздрави!
Мерси:)
цитирайако обичаш силно и си обичан.:)))
цитирайописваш нещо познато
цитирайЛюбовта трябва да се преоткрива! И да се събужда, ако е задремала.
цитирайТърсене
За този блог
Гласове: 37663
Блогрол
1. Неизменно, всеки ден...
2. Просто любов
3. Без любов
4. По течението...
5. Избор...
6. Очи в очи
7. Нека вървим заедно
8. Съзвучие
9. Любов, любов...
10. Ако се примири...
11. Можеше да избира
12. Достатъчно ли е?
13. Познато, нали?
14. Без граници
15. Плевелите убиват цветята
16. Обичам те!
17. Грешка ли е?
18. Да-да:))
19. Любов сладка
20. Пролет
21. Изненадаааа;)
22. Цвете
2. Просто любов
3. Без любов
4. По течението...
5. Избор...
6. Очи в очи
7. Нека вървим заедно
8. Съзвучие
9. Любов, любов...
10. Ако се примири...
11. Можеше да избира
12. Достатъчно ли е?
13. Познато, нали?
14. Без граници
15. Плевелите убиват цветята
16. Обичам те!
17. Грешка ли е?
18. Да-да:))
19. Любов сладка
20. Пролет
21. Изненадаааа;)
22. Цвете