Високата масивна врата разтвори едното си крило и през неширокия отвор се показа главата на едно ниско, плешиво, с изкривена физиономия човече, което тихо каза:

    - Ваш ред е.

   Гласът му се плъзна по мраморния под и отекна в празния коридор, полепвайки в яркото осветление. В следващия миг усетих как някой ме подхвана за лявата ръка и ме накара да стана и да тръгна към вратата. Чакай малко!... Какви са тия хора бе? Къде съм аз? Къде ме водеха? Защо съм с белезници? Какво по дяволите става тук?... Абе тия за какви се мислят?

   - Ей, какво става тук бе? Къде ме водите бе?...

   Никой не ми отговори. Що за идиоти са тия бе? Ама не са познали – няма да я бъде на тяхната... Почнах да се дърпам, да викам , да псувам... И постигнах само едно – нечия друга едра ръка ме сграбчи за десния лакът и заедно с тази от ляво ме повдигнаха във въздуха, пристегнат като с клещи и ме понесоха напред. Не можех да помръдна дори главата си, но с крака мятах наляво-надясно, опитвайки се да ритна ту единия, ту другия. Така и минахме през вратата – аз вдигайки врява до Бога, опитвайки се да се отскубна, а те хванали ме здраво, бяз да издадат и един звук, напълно равнодушни към моя страх. В този миг се разнесе силен, нетърпящ възражение глас:

   - Тишина в залата!

   Замрях на място, само сърцето ми биеше толкова лудо, че всяка частица от мен пулсираше в някакъв лудешки забързан барабанен ритъм. Двете ръце ме заставиха да седна – и да исках нямаше къде и как да избягам – държаха ме здраво. Огледах се. Бях в някаква огромна зала, събрала хиляди хора, чиито очи се забиваха в мен, остри като ножове. Едни ме гледаха раздразнително, други – с презрение, трети – присмехулно, някои дори злорадстваха, но сякаш всички те за нещо ме осъждаха. Най-после разбрах – бях в съдебна зала... Боже мой – аз бях подсъдим! Беше дошъл и моят ред, както каза онова страно човече... Само че не рабирах. Какво съм направил? Доколкото си спомнях никого не съм убивал, никого не съм ограбвал, никого не съм насилил.... Е, добре де, откраднах един шоколад от оня мръсник, но то беше само тогава, а и той ме хвана и ме изгони от работа. Не му ли стигна на мазната свиня – сега и ще ме съди ли? Мамицата му аз на него!.... Малей!... Ако е за това, така ще му натроша магазина, че ще ме помни цял живот! Не го виждам! А какъв тупаник само ще му спретна, че ще се чуди на кой свят е,  че и на жена му – оная смрадлива крава!...

   - Подсъдимият да стане!

   Мислех, че става въпрос за мен – но не беше. Стана един друг, слабичък човечец, със смирено наведена глава.

   - Вие осъзнавате, че сте извършили престъпление и това е добре, но фактът че сте забравили, че сте само човек, не е малко и ще трябва да изкупите вината си. И това ще стане чрез дъщеря ви. Към нея ще се отнасят така, както вие сте отнасяли към другите хората. Вие ще изживявате престъплението си отново и отново и колкото повече се опитвате да я предпазвате, толкова повече ще страда тя. Мисълта, че сте престъпник, ще ви напусне тогава, когато приемете хората такива, каквито са и им простите.

   Абе какви бяха тия простотии, що за измислици наприказва тоя? Че какъв съд е това, какъв съдия е тоя? Какво толкова е направил тоя охлюв? И що не каза нито дума? И къде е проклетият му адвокат?... Как само се остави да го....

   - Следващият! – гласът на съдията прекъсна мислите ми.

   Беше моят ред.

   - Какво става тука бе? Какви са тия изпълнения? За какви се мислите, че ще ме съдите, а и за какво?... – започнах аз

   - Замълчете подсъдими? Вече достатъчно дълго ви слушахме и гледахме...

   Странно, но в този глас нямаше укор, нямаше заповедност, по-скоро молба или някаква жалост, болка...

   - А вие дори не разбирате, че сте извършили престъпление. – Продължи гласът.

   Нещо трепна в мен, гърлото ми се сви на топка, и едва промълвих с глас, който изобщо не звучеше като моя:

    - Какво толкова съм направил? Ако е за шоколада, ще си го платя – с лихвите, ако трябва, и ще го излежа, колкото трябва..

   - Не става въпрос за шоколада и нищо няма да излежавате никъде, това са дребни неща, за които вече сте си понесли наказанията.

   - Добре, тогава какво правя тук? Това да не е някаква скрита камера – отговорих аз с надежда, че е станала някаква грешка или е просто аверска шега. Обърнах се към хората и очаквах всеки момент да ми изръкопляскат и да кажат, че всичко е било един голям майтап... Но всички ме гледаха с такова съжаление, че вече наистина се уплаших. Някой даже плачеха – сякаш ме оплакваха... Седнах и се свих в мъчително очакване да чуя престъплението и присъдата си. Цялата тая работа не отиваше на добре и нищо хубаво нямаше да излезе, а тревожността ми ескалира до небесата.

   - Всъщност вие сте най-тежкият ни случай за днес и дори и на нас няма да ни е леко да издадем присъдата ви.

   Тия думи изобщо не ме успокоиха. Гласът продължи да отеква в смълчаната зала.

   - Вие положихте завидни усилия да станете център  в живота на една жена, в което само по себе си няма нищо лошо... До първата ви лъжа. След това решихте, че сте добър играч и завъртяхте рулетката на чувствата не само на тази жена, ами и на всички около вас. Най-интересното е, че не спряхте, а продължихте да играете още по-самоуверено... Което е станало причина за смъртта на жената. А за съжаление не можете да се върнете назад и да поправите миналото, такава възможност няма да ви се даде и занапред.

   Аз само мълчах, а някакво лошо предчувствие ме бе парализирало изцяло. В главата ми се завъртяха образи на стотици жени... Коя от тях беше, на коя съм причинил смърт?... Сетих се, беше онази малка руса сладурана, която трудно свалих, която каза, че ме обича, напусна работа заради мен, скара се с родителите си за това... Да, и аз й казах, още на същия ден, че не ме интересува какво изпитва към мен, какво е направила и какво е готова да направи за мен, че изобщо никога нищо не ме е интересувало освен секса с нея. По-късно разбрах, че се е самоубила...

   - Явно разбрахте и осъзнахте какво сте направил. – Поде съдията. - Осъден сте до края на живота си да живеете с мисълта, че сте престъпник и никога да не си простите. Съжалявам ви, искрено ви съжалявам...

   В този момент усетих как някой ми удари печат на лявата ръка „NEVER FORGET”.

   - Ама, господин съдия, аз ... Извинявам се за гадното си поведение. Не беше нарочно, разберете ме...

   Само това успях да кажа,  но никой не ми обърна внимание.

   - Следващият! – прокънтя гласът на съдията.

    ............................................

   Точно тогава се събудих, часовникът ми звънеше. Изключих го. Целият бях плувнал в студена пот. Сърцето ми биеше лудо, а някаква необяснима тревожност  притискаше гърдите ми... Огледах се – бях в стаята си, в леглото си. Слава Богу, всичко е било само един кошмарен сън, казах си на глас. Станах и отидох в банята да пийна малко вода. Какво ли не сънува човек, мислех си аз. Посегнах с ръка да пусна душа и... ми прималя от ужас! – С големи букви на ръката ми бе изписано „NEVER FORGET”! Нали бях буден, нали всичко беше само сън!... Опитах се да измия надписа, търках до кръв, но той дори не избледня. Нещо притисна гърлото ми и ме задави – това не беше кошмарен сън!...

   Вижте, отче, погледнете сам и ми кажете как да живея от тук нататък?....

Да, всеки сам си заслужава присъдата! И той своята...

Да, права си - каквото сам си направиш, никой дръг не можа да ти го направи. Човешката съвест е тази, която издава присъдите, жалкото е, че рядко се вслушваме в нея, по-лесно е да я подминем; тя обаче е неизбежна и рано или късно ни застига, каквито и да сме...
Поздрави!

Хубав разказ! :)

Нали?;)))
Стига само да не стане действителност, или поне на мен не ми се ще.:)
Поздрави!