Как да сложи край на цялата тази история?... От две седмици вече се мъчеше над този въпрос, а мозъкът му все така си стоеше като магаре на мост и нищо не раждаше. А време нямаше – до полунощ трябваше да изпрати разказа. Оставаха му по-малко от три часа, след които или щеше да е част от екипа на списанието, или щеше да е безработен. Определено щеше да е безработен, но все пак беше решил да й натрие носа на тази нахакана редакторка, и най-малкото да я ядоса.   

   Намрази я още в самото начало. От пръв поглед разбра, че е силна жена, а той мразеше силните жени и бягаше от тях като от дявола. Те не се страхуваха, знаеха какво искат и как го искат, само с една дума можеха да те заковат на място и когато най-малко очакваш, можеха да те размажат. А вземат ли някакво решение, са непоклатими като скали. Пред тях той не можеше да прилага номерата си, не можеше да прави каквото си иска с тях – затова ги мразеше. И тая проклета редакторка беше същата. И при нея не му мина номера. Цял месец се скатаваше в отпуска, но още първия работен ден тя го привика в кабинета си и само за пет минути го сравни със земята. Била проучила работите му и не харесвала стила му, на всичкото отгоре разказите му били плоски, еднообразни, лишени от емоция и душа. Искала нещо различно, нещо близко до обикновения човек и живота. Защо не напишел нещо за любовта например. За пет минути само тя му срина цялото самочувствие. А за тия пет минути той я напсува поне милион пъти наум. И сега я псуваше – наум и на глас. Цял месец се бъхта и написа куп любовни истории – а тя му ги върна всичките до една. После пак го привика в кабинета си и му каза, че му дава последен шанс – ако до две седмици не напише нещо свястно, да се счита за уволнен. Кучка! Злобна кучка!Явно го беше нарочила и си търсеше повод да се отърве от него!

   Ех, защо трябваше да се пенсионира предишният му шеф... Така добре се разбираха с него – по мъжки, никога не беше му правил забележки, никога не му бе върнал и един материал, никога не го беше карал да пише любовни простотии...Любов?! Каква ти любов в тоя живот бе! Женска инфантилност!

   Този път отпи направо от бутилката – имаше още около три пръста водка. Загаси цигарата в отдавна препълнения пепелник и запали нова. Любов!?... Беше надраскал някаква история за двама, дето се запознали на скайп (нали трябваше да е близко до живота и хората), влюбили се, срещнали се и ала-бала... Всички, на които бе дал да прочетат историята, я харесаха, но все нещо краят не бил подходящ. И онази кучка щеше да каже същото и щеше да го уволни, без да й мигне окото. Кучка! Ще види тя един край, хубавичко ще я накипри той. В очите му блесна ядно пламъче, а пръстите му запрепускаха диво по клавиатурата...

   Събуди се чак в шест следобед. Беше проспал целия работен ден. Главата го болеше, но пак си наля водка. Запали цигара и си честити уволнението пред огледалото с поклон. Пльосна се на стола пред компютъра и по навик отвори пощата си. Двеста тридесет и един коментара! За какво? Разтърка очи и пак погледна. Същото – двеста тридесет и един коментара! Влезе в електронната страница на списанието и се смая – неговото име фигурираше там над някакъв текст! Какво става тук? Какво беше направил вчера? Зачете се:

 

   „Нервничеше. Пак... Ей тъй, без причина. Седеше в тъпия си офис с ниски тавани и му идеше да хване нещо и да го разбие в стената. Пръстите ми барабаняха яростно по бюрото, а очите му хищнически се оглеждаха за нещо или някой, върху когото да излее яда си. От няколко дни беше така. Не говореше, само ръмжеше и скърцаше със зъби. Викаше за най-малкото нещо, а стръвният му поглед караше всички да млъкнат, преди още да са помислили да кажат нещо. Никой не му звънеше, никой не го търсеше. Даже и на проклетия скайп. Не смееха. Нямаше и да посмеят. Знаеха си го – хванат ли го лудите, можеше да извърши и да изрече куп простотии. Даже и приятелите си прогони. Кръвнишкият му поглед им стигаше. Какво да им разправя какво му е. И сам ще си се справи...

   Стана и почна да се разхожда из стаята. Не го свърташе на едно място, то всъщност никъде не го свърташе. Имаше толкова много работа да върши, а още преди да я почне, се изнервяше до краен предел и само пушеше цигара след цигара и беснееше. Не можеше и да спи нормално. Не знаеше кой ден е, нито колко е часът, нито колко километра беше навъртял с проклетата си кола. Яд го беше – на всички и на всичко! И най-вече на оная мръсница, дето му каза, че общуването й с него й влияело зле и не иска повече да я търси. Още не можеше да се побере в кожата си, само тия думи му се въртяха в главата. Не можела повече така да се лута от една крайност в друга, не го мразела, обичала го... Простотии! Простотии! Ама като й казваше, че нещо не й е в ред, се сърдеше. Мръсница! Как само постъпи с него! Как го заряза! Пък той си мислеше, че са приятели и тя винаги ще бъде до него и ще му помага... Измъкна се! Измъкна се изпод носа му! А той най-малко го очакваше! Тъпанар! Яд го беше! Яд го беше на нея! Яд го беше на себе си, че го беше яд! А не трябваше. Не ще го – не ще го. Голяма работа! Животът си продължава. Той няма нужда от нея. Да прави каквото си иска. Мръсница!... Как само го заряза!... Кой изобщо го би по главата да я търси? Ах, как само я мразеше!... Как искаше да я хване и да я души бавно, да я пребие, да я направи на парчета, нищо да не остане от нея, да я заличи напълно!... Глупак с глупак! Да вярва на една жена. На жена!? Какво като беше по-различна от другите, търпеше всичките му простотии и не го упрекна за нищо! Майната й! И тя е като другите! Боклук скапан! Малко й беше... Съвсем щеше да й разкатае майката той, ама тя му се изплъзна!... Няма да я търси. Нека й! Нали така иска! Пък да видим кой пръв няма да издържи, кой кого пръв ще потърси... Не ще го – не ще го. Че няма да й се моли я! Жени колкото щеш. Мърла! Тя ще му дава тон в живота! Той да не е вчерашен! Не може да го манипулира тя. Кукумявка такава! Нека си живее сама в забутания си град!...

   - Аз ще си тръгвам. Всичко е готово за утре.

   Обърна се рязко – думите му дойдоха изневиделица. Беше секретарката му. Изглеждаше като подплашен заек, готов всеки момент да избяга.

   - Колко е часът? – даже не знаеше защо попита.

   - 20 и 30 минава – каза плахо тя, без да го гледа.

   Погледна през прозореца. Свечеряваше се. Птичките вече бяха замлъкнали по гнездата си, а щурчетата отдавна бяха запяли своята приспивна песен. Слънцето почти се бе скрило зад хоризонта, а по-ярките звезди и Луната вече светеха от изток. Никакво облаче не се мяркаше. Утрешният ден щеше да е още по-горещ и задушен от днешния...

   - Слушай какво – подвикна той оживено. – От утре ти поемаш всичко, докато се върна. Ако има нещо, звънкай!

   Натика набързо цигарите и запалката в джоба, взе някой лев в ръка, грабна ключовете на колата и бързо излезе навън, без да обърне внимание на смаяния поглед на секретарката. Още преди да влезе в колата, се разпореди за нещо набързо по телефона и потегли. Оживлението на лицето му остана, към което се добави и някаква твърда непоколебимост.

   Нямаше да я бъде на нейната. Не го интересуваше дали иска да я търси или не. Той я обичаше! Ако трябва щеше да лази, но щеше да си я върне. Простак беше! Простак! Да я остави да си тръгне, да изпусне такава жена! Къде щеше да намери друга като нея? Тъпанар!...

   Трябваше да си я върне на вяка цена!

   На всяка цена!...”

 

   В този момент телефонът му извъня. Беше редакторката. Имаше петнайсет пропуснати обаждания от нея.

   - Не знам къде беше цял ден и защо не си вдигаше телефона – повече да не се повтаря. Утре те искам на работа в седем! – Заповедно започна тя. – И поздравления. Справил си се отлично. Очаквам повече.

   И му затвори телефона.

   Кучка – каза си той, но се усмихна доволно и отново зачете текста си.

:))) С теб съм!!!

Благодаря! Краят е перфектен, но все пак не е край :))))))
Прегръдки!

Да, и публиката обича смелите.

И като не я мрази и иска да я убие, защо тогава се ядосва, че си е отишла? Леле, то не беше обиди, не беше чудо.
Що за хора? ВЕрно, може да се ядосаш, ама е изключителен случай. А не постоянство.

Най-после се подтвърждава тезата ми, че блогът е нередовен. Между редовете така.
Е, още малко ще го изтрая, заради ....може би.

:) интересен коментар, viki11.
Може би думите са силни, а може би не ги чуваме, защото остават само в мислите.
В повечето случаи човек не знае какво иска. Героят ми също - той нервничи - ПАК - не му е за първи път. Определено не е наясно какво е искал от тази жена, и дори е правел всичко възможно да я отблъсне - 'Малко й беше... Съвсем щеше да й разкатае майката той, ама тя му се изплъзна!...'
Тя е нила някакъв катализатор, който само е засилил борбата му със себе си. Тя казва,ч е не иска да я търси - дава му това, което иска. Но героят продължава да е бесен, нейното зарязване не е това, което в действителност е искал. Заради пустите му чувства:) , които е имал, а не е смеел да разкрие. Когато тръгва към нея, той вече е спокоен и оживен - разбрал е какво иска и знае какво да направи - няма яд, няма колебания.
Всъщност разкриването на чувства не е лесно, а още по-трудно е да ги последваш, защото не знаеш какво ще стане - ами ако бъдеш наранен?
Поздрави!

Не разбрах какво имаш предвид с последния си коментар.

Такава ли е мъжката психика?
Да си вършат простотиите, като предизвикателство към жената и търсейки до кога ще издържи, мислейки си "Е след този случай ще кресне и аз ще и кажа край."
Да очаквот обаче поредното опрощение?
Да са най-ужилени, когато жената първа е казала край?
Ако такава е психиката им - нека има повече мъжки момичета!
А иначе за цялото творение- поздравления!!!!

Благодаря за поздравленията!
Онези - самоуверените, на които от нищо не им пука, които имат високо мнение за себе си, които си мислят , че целият свят е в краката им, които разбира се от нищо не ги е страх - са всъщност най-страхливите, най-комплексираните, най-лесно ранимите. При среща с по-силен характер - те просто се опитват да го унищожат, защото е заплаха за тях.
По-лесно им е да обвиняват, отколкото да поемат вина, затова чакат другия да каже край - за да е чистичка съвеста им.
Що се отнася до опрощението - в случая не е важно дали героя ще го получи, важното е, че е последвал най-накрая себе си.
И да ужилени са мъжете, които са зарязани, но винаги намират друга, с която да се утешат.
И нека все пак да кажа, че не всички мъже са като героя ми. Просто няма начин:))
Поздрави!

Аз се присъединявам към онези 231 коментара , а и към тези 8 тук !
Ти ме респектираш с умението си да надникваш в човешката психика и душевност , с умението си да извайваш хора и характери в този малък формат !
Няма да ти казвам колко си права за :"Онези,които си мислят , че целият свят е в краката им, които разбира се от нищо не ги е страх - са всъщност най-страхливите, най-комплексираните,...", защото ти си абсолютно наясно с този факт ...
Още веднъж - моите поздравления и възхита !

Благодаря ти!
Не знам какво да кажа... успя да ме засрамиш...