Не беше лоша жена. Даже напротив, но всички я избягваха, тя също. Преди не беше така. Не можеше да се каже, че е красавица, извадена от списание, но определено имаше някакъв чар, който някак привличаше хората към нея. Магията беше в очите й. Какво толкова имаше в тях, никой не можеше да каже, но огледаш ли се в очите й, сякаш нещо вътре в теб се пречупва и те кара да се усмихваш. Приличаше на красиво цвете, дошло от далечна земя, пръскащо около себе си омайващ аромат. Но след смъртта на мъжа си тя сякаш повяхна. Измени се, не беше същата.
   На годишнината от сватбата им на път за вкъщи мъжът й катастрофира и почина на място. Лекарите й казаха, че той изобщо не е усетил болка, но тези думи не намалиха нейната, нито я утешиха. Погледът й потъмня, стана блуждаещ, равнодушен, а очите – бездънно празни. Когато след три седмици тя отново излезе на улицата и тръгна на работа, изглеждаше същата. Но очите й бяха различни – те пак привличаха, но в тях се бе настанила някаква безутешна мъка. Сякаш едновременно се смееха и плачеха. Промяна бе настъпила и в поведението й. Всеки месец в три поредни дни, по едно и също време тя ставаше друг човек. Привечер – точно, когато денят се сливаше с нощта, когато предметите стават сенки, хората – силуети, а цветовете посивяват, тя излизаше, облечена в бяло, с пуснати коси, минаваше по едни и същи улици, стигаше до реката, сядаше на брега, заглеждаше се нанякъде в нищото и после се прибираше. През това време не говореше, не плачеше, не спираше никъде, не чуваше и не виждаше нищо. Погледът й минаваше през хора и предмети, сякаш не съществуваха. Никой не смееше да я закачи, само я заобикаляха. Плашеха се от нея – приличаше на мъртвец, излязъл от ада за разходка по земата. Очите й бяха безплътни, студени, като две дълбоки, неподвижни бездни, препълнени с безмерно страдание, което сякаш те поглъща и претопява в себе си.

   И така всеки месец – деня преди датата на смъртта на мъжа й, деня на сватбата и на следващия ден. След тези три дни всичко й минаваше, ставаше предишната стройна, привлекателна жена с нежни очи, сякаш тия три дни никога не бяха съществували. В началото близки и роднини се опитваха да я вразумят, запознаваха я с различни мъже / мислеха, че друг мъж би я накарал да спре да се държи като луда/, но те сами се отдръпваха или заради равнодушието й, или заради странната й привичка. Тя не искаше мъже около себе си, не искаше никой до себе си, сама странеше от хората. И в крайна сметка всички свикнаха и я оставиха на мира.

   Веднъж на път за работа, в стремежа си да не гледа в хората и да избягва контакт с тях, тя се сблъска с някого и всички документи, които държеше в ръцете си се разпиляха по земята. Без дори да погледне в кого се сблъска, тя започна да се извинява и да събира листите, с които вятърът вече бе подхванал игра.

   - Всъщност аз се бях замислил и не гледах къде вървя. – Прозвуча развеселен плътен глас на мъж, който също събираше разхвърчаните документи. Не беше го забелязала и когато се изправи, отново се сблъска с него. Този път лице в лице и нямаше начин – очите им се срещнаха. Тя бързо сведе поглед надолу.

   - За малко пак щяхме да се гоним с вятъра – пошегува се той.

   - Да – отвърна тя и се отдръпна и докато се отдалечаваше каза – Благодаря, че ми помогнахте, лек ден и извинете пак.

   - Няма защо, аз се бях поотнесъл, но с удоволствие бих се сблъскал пак с Вас.

   Тя едва се обърна през рамо и му се усмихна.

   „Господи, какви очи имаше тази жена... Можеш да се изгубиш в тях, да потънеш...Дали ще я срещна пак, коя ли е, как ли се казва?...” Мислеше си той на път за поредната делова среща за деня. От два дни вече беше в този град и още на първия му беше писнало. Имаше много работа за уреждане, а тя вървеше бавно, мудно и още повече го дразнеше.

   В късния следобед той вече беше ядосан. Какво успя да направи, през къде мина и той не знаеше, но се изгуби в този малък, скучен град. От половин час вече не можеше да намери хотела си и само обикаляше с колата по някакви заблудени улички, оглеждайки се за накой, който да го упъти. Точно тогава я съзря. Да, тя беше. Същата прическа, същата походка, същите дрехи. Излезе от колата и я приближи.

   - Извинете, ще ми помогнете ли да намеря хотела си?

   - По-добре питайте някой друг – отговори тя, без да спира.

   - Ама това сте Вие – беше я хванал за ръката, за да я спре. – С вас се сблъскахме тази сутрин, спомняте ли си?

   Спомняше си, разбира се, още когато чу гласа му. Просто не й се занимаваше.

   - Да, но не мисля, че мога да ви помогна.

   Ръката му обаче още държеше нейната и я заставяше да го погледне. Очите му й се усмихваха и я разглеждаха с нескрито любопитство. А тя потъна в неговите. Навлезе в някакъв океан от топлина и  нежност, които ласкаво и грижливо я обгръщаха така, че тя се почувства лека и спокойна. Случваше й се за първи път от толква време насам да почувства... Изведнъж се сети, че не познава този човек. Затвори очите си и се изчерви.

   - Хотелът Ви е малко по-надолу, вляво – почти задавено каза тя.

   Внимателно измъкна ръката си от неговата. Погледна го набързо и добави:

   - Вижда се от пътя – няма как да го пропуснете. – И продължи по пътя си.

   - А какво ще кажете да вечеряме заедно, ще дойда да ви взема, само кажете откъде и кога...

   Тя не реагира. А преди той да се усети, тя вече се беше отдалечила доста.

   - Поне телефон да ми дадете – почти се молеше той.

   Преди да свие зад ъгала, тя с пря за момент, усмихна му се някак тъжно и каза:

   - Приятна вечер.

   Затича се след нея – не можаше да я остави да му се изплъзне пак. Поне името й да разбере. Свърна зад ъгъла, но там вече нямаше никой.

   „Ама съм и аз един!...” - намръщено измърмори на себе си.

   През нощта почти не спа. Отхвърли някоя и друга работа, но споменът за тази жена не му даде мира. Защо така се дърпаше, защо така го отбягваше? От какво толкова се крие? Защо погледът и е толкова тъжен и благ едновременно?... Ама че е недорасъл пубертет и той! Да се занимава с глупости – жената може да е женена. Да взема и да приключва с работата и да се маха от тоя град...

   На другия ден имаше прекалено много попълвания и издавания на документи, провеждане на срещи – дълги и изнервящи и два пъти повече телефонни разговори, за да се сети за нея. Но вечерта очите й бяха там, в стаята му и го преследваха навсякъде. Не можа да заспи. Не издържа, запали колата и заобикаля безцелно из улиците. Утре до обяд трябва да приключи с всичко и да си заминава. В един момент се усети, че се оглежда за нея. Ядоса се на себе си и сви в някаква тъмна уличка. Скоро фаровете му осветиха края на пътя – след него се виждаше нещо като пясък. Сигурно бе стигнал до реката. Излезе от колата и запали цигара. Почти нищо не се виждаше. Слаба светлина, идеща отдалеч,  едва осветяваше плажа и част от реката. Беше тихо и хладно. Пое дълбоко въздух – искаше да вдиша покоя около себе си...

   Хмм, имаше нещо бяло на брега... Там имаше някой. Приближи се – явно беше жена. Какво ли прави тук сама. Тя не чу стъпките му. –

   - Зле ли ви е? – тихо попита той, за да не я стресне.

   Тя едва се обърна, но погледът й мина през него, сякаш го нямаше там. Той се вкамени – беше тя. Жената, която търсеше. Само че очите й... Очите й... Каква беше тая огромна болка, която направо те пронизва, и сякаш се впива в теб? Какво й се беше случило? Какво изживяваше? Какво не можеше да спре?... В главата му се завъртяха хиляди въпроси, но не попита нищо. Отдръпна се, но не от страх – не искаше да й пречи. Седна настрани като не откъсваше очи от нея. След малко тя стана и се насочи към града все така безмълвно и без да го забелязва. Беше някак нечовешки далечна, недостъпна, затворена в някакъв свой безкрайно тъжен свят, напълно съкрушена и безсилна. Проследи я, защото се страхуваше, че нещо може да й се случи по пътя. Пред къщата, в която влезе, се бяха събрали група деца. От тях разбра, че се казва Мария, че е загубила съпруга си преди година и половина, че три последователни дни всеки месец, тя правеше това, което и той видя.

   - Днес й беше първия ден. Има още два. И всичко това за един мъж! Тая е повече от луда... – каза едно от децата и всички се разкикотиха подигравателно.

   Ама че нагли хлапета, помисли си той.. Само че тук не можеше да става въпрос само за мъжа й... Имаше нещо друго, далеч по-голямо...  Беше изгубила нещо  много  повече...

   На другия ден привечер той беше пред дома й и я чакаше. Много скоро тя излезе и тръгна към реката, точно както казаха хлапетата. Стигна брега и седна. Този път той седна близо до нея  знаеше,че няма да реагира. Не направи нищо и когато я наметна със сакото си. Щом тя стана, стана и той и вървя до нея безмълвно до дома й. Преди да влезе, тя се обърна и каза:

   - Ето сакото Ви. Не си губете времето с мен. Аз нямам какво да Ви дам.

   В погледа й видя да напира топлината, която видя още първия път. Нищо не й отговори. Но на следващата вечер пак я чакаше. Видя го и за момент се спря, сякаш да каже нещо, но пак продължи. А той беше неотлъчно до нея, без да задава въпроси, без да я гледа. При пресичането на някаква улица погледът му се спря върху лицето й – имаше някаква промяна. Пак я погледна крадешком – прав беше - чертите й бяха посмекчени. Отново стигнаха реката и отново седнаха на разстояние един от друг. Стояха по-дълго от предната вечер. Той се обърна към нея и я видя да плаче. За първи път от толкова време насам тя плачеше. Сълзите просто сами се стичаха тихо, без да можеше да ги спре. Стори му се като току-що поникнало стръкче цвете – крехко, беззащитно, чупливо. Не каза нищо. Приближи се до нея, прегърна я и я залюля като малко дете. Някаква топла вълна бе заляла душата му и той я притисна по-плътно до себе си...

   Цяла нощ остана с нея. Следващата също и на по-следващата...

   След три месеца се премести при нея и заживяха заедно.

   А Мария... Мария беше пак онази Мария, която всички бяха забравили. Нищо не остана от лудата Мария. Очите й блестяха с нов блясък. Тъгата беше оставила своя отпечатък върху тях, но те повече не изстинаха. Сякаш се беше родила отново...

Благодаря ти за написананото ! Четях и настръхвах , откривайки себе си в тази история !
Всичко сякаш е написано за мен , но все пак ...не съвсем , не съвсем ...
И аз имам своите три дни , но те са около датата на смъртта на майка ми ...Не изпадам чак в такива състояния , но тогава не мисля за нищо друго , освен за нея и изплаквам литри сълзи , които извират от душата ми .
А за другото ... И моите очи вече не са същите ,както до преди една година , макар и по друг повод ...
Ще си позволя да цитирам едно малко пасажче от твоя разказ , което сякаш илюстрира мен самата :
"Беше някак нечовешки далечна, недостъпна, затворена в някакъв свой безкрайно тъжен свят, напълно съкрушена и безсилна. "
Е, аз се опитвам да изляза от този свят и мисля , че съм на прав път !
А на теб поздравления за разтърсващия и истински разказ ! Не спирай да питашеш и то така затрогващо ! Не всеки може като теб !

Благодаря за коментара!
А щом се опитваш да излезеш, няма начин да не намериш изход. А такъв винаги има!
Успех по пътя и не отказвай предложена от някого помощ - човек може и сам, но не винаги, не и във всичко.
Поздрави!

Продължавай, а ние ще те четем.

Мниго мило!
Благодаря!

Акочетеш нещо и то е в състояние да те разплаче, не е само от сюжета, но и от таланта!

Щастливият край - на него всички се надяваме! Но напиши нещо весело от начало до край. Знам, че ще бъде хубаво. Различно.

Обещавам да го направя. :) Може би няма да е в следващия постинг, но в някой от следващите - със сигурност!

какво повече да ти кажа? Дори не знам защо плача, но ми е хубаво, че плача. Имах нужда да поплача. Това е болката, която всеки носи. Болка по любовта - изгубена и измъчена, докато не я намери отново или не я достигне...

Разбрала си много добре смисъла на текста. Само ще добавя, че любовта не си отива, когато си отива и човека, на когото е била дарена - тя остава в нас, но е нужно време и нещо или някой, за да й вдъхне живот отново.
Пожелавам ти винаги да усещаш любовта в себе си!

...когато някой си отива...ти нямаш сили да го спреш..
..когато любовта умира...ти с нея няма да умреш..:-)))

Добре казано, само ще се вмъкна с едно мое уточнение към твоите думи -
'когато любовта умира...ти с нея няма да умреш..'
любовта не умира с човека - просто не е възможно, най-малкото защото тя не зависи от конкретния човек. Трудното е да разбереш, че тя винаги си е била в теб и няма никакви намрения да си отива:)
Просто не трябва да я обричаме на забрава:))
Лек ден!