Нее... Нищо не беше случайно. Знаеше го. Но защо сестра му трябваше да дойде точно днес и да му каже всички онези неща, да го върне толкова време назад?... Да му припомни за себе си, за неговата коварна любов... У него пак се надигна онази уж забравена изгаряща болка. Онова непреодоляно чувство на разочарование, на незаслужено страдание, които отнеха смеха му. Мислеше, че отдавна беше потушил пожара... До днес...

   Неговата любов... Неговата любов го предаде, предаде мечтите, надеждите му... Той й даде всичко, най-доброто от себе си. А тя... Тя се подигра с него, изрита го в калта, остави го сам да се бори с призрачните спомени, да се дави в отчаяние и да моли за смърт... Даде му много, а му отне всичко... Защо? Каква й беше ползата да си играе с чувствата му? Нямаше обяснение, но раната кървеше и той отново се почувства унизен, измамен, изконсумиран и захвърлен... Никак не му беше лесно - още тогава се опита да я заличи от съзнанието си, дори й прости, но пак го болеше. Все още не му даваше мира мисълта за оскърблението, което му беше нанесено, безмилостната гавра с душата му. Пък той искаше да посвети живота си на любовта...

   Сега всичко се повтаряше –  неговата малка сестричка искаше помощ от него да преодолее нещо, с което той все още не се беше справил... След толкова години... Как? Как да й помогне? Какво да й каже? Как да я измъкне от блатото, когато той сам беше все още в него? Защо и сестра му трябваше да страда?... Защо чувствата й бяха стъпкани, както и неговите? Тя още по-малко го заслужаваше. Виждаше се в малката си сестричка, а от това болката му стана още по-непоносима и разяждаща, а обидата – търсеща вендета...

   - Какво правиш тук? Как влезе?

   Не беше усетил кога е влязла. Беше тя – неговата любов. При него. Пристъпваща безшумно, с леко наведена на една страна глава, усмихваща се беззвучно, загледана в малките дребни предмети по бюрото му.

   - Беше отворено – каза тя тихо, с лека усмивка, без да го поглежда като продължаваше да разглежда подредбата на стаята. Избягваше погледа му – явно нещо я притесняваше. Беше дошла – за какво? След толкова време? Стана му неприятно, блудкаво. Солта в раната му стигаше – нямаше нужда от повече.

   - Какво искаш? Защо си дошла? – беше груб повече, отколкото му се искаше. Или може би не...

   - Казах ти – беше отворено.

   Едва го погледна през гъстите, дълги мигли. Не беше се променила с годините, беше запазила нежността, милото си изражение, леката, грациозна походка, и онази омайваща топлина, която и сега усети да приближава към него. Искаше му се да я прегърне и отново да я почувства своя...

   - Знам за какво си дошла – наруши мълчанието той студено, ядосан на моментното си размекване.

   - Така ли? – усмихнато попита тя, поглеждайки го за момент.

   - Да! – още по-самоуверено продължи той.

   - Иии... За какво съм дошла? – този път гласът и беше леко насмешлив, усмивката не слезе от лицето й, но очите й се вторачиха в неговите в напрегнато очакване.

   Усети напрежението у нея, съсредоточеното внимание, с което очакваше отговора му, и желанието й да проникне в душата му. Неубедителното й спокойствие го накара да злорадства и той мълчеше. Нарочно. Гледаше я – вече безизразно, студено, с набъбваща надменност и подигравателност. Как изобщо е могъл да си мисли, че неговата любов е силна, че тя е единственото нещо, което е искал да има в живота си? Нима си заслужаваше цялото това време, пропито от разочарования, самосъжаления и чувство за вина?... Стори му се слаба, смешна, жалка, никаква. Отвращаваше го!...

   Усмихна й се нагло, седна на стола, скръсти ръце пред себе си и докато я измерваше с презрителен поглед от горе до долу, изрече бавно, като натъртваше на всяка дума:

   - Дошла си да ме молиш!... Да ме молиш да те приема пак, да забравя какво ми причини, да подскокна от радост, да те прегърна и да кажа колко отдавна съм чакал това! Само че...

   Тя не можа да се сдържи – разсмя се – истински, от сърце. Беше толкова самоуверен, толкова убеден в правотата на думите си...

   - Извинявай. Само че? – с попритихнал смях го подкани тя.

   - Само че не си познала! – Викна язвително той, рязко стана от стола и й обърна гръб. Издразни го! Не! – Вбеси го! Тя беше виновна, а му се подиграваше в очите!

   - И ти не позна – продължи да се смее тя.

   Със светкавична бързина той стигна до нея и злобно я сграбчи в ръцете си. Идеше му да смачка наглия й смях, да я убие и зарови дълбоко в земята, но се въздържа и само процеди през зъби със заплашителен тон:

   - Слушай какво – изобщо не ми е до игрички! Нямаш право да разсипваш живота ми и после да идваш и да ми се правиш на велика, че и да се смееш на всичкото отгоре! Ако си мислиш, че се радвам да те видя, жестоко се лъжеш! Не мога да те понасям вече! Казвай какво искаш и да приключваме веднъж завинаги!

   В този момент усети как някаква нечовешка сила го оттласна рязко назад, застави го да седне на стола, притисна гърлото му и скова тялото му. Неканената му гостенка не беше и помръднала,смехът й се беше стопил, но по дивата ярост в погледа й разбра, че парализиращата го сила идеше от нея. Излъчваше стихийна мощ, събрала в себе си ада и рая в едно. Бездънните й очи святкаха така, че той всеки момент очакваше към него да полетят мълнии и да го превърнат в купчина  пепел. Усещаше как цялото й същество се бе впило в него, притискаше го като менгеме и пресичаше всяка мисъл и опит за движение. И за миг не беше подозирал на какво беше способна! Приличаше му на...

   - Не си и помисляй да ми посягаш втори път! – твърдо и властно започна тя – И не си мисли, че си жертва. Ти съсипа мен! Превърна ме в палач! Нима имаше само един възможен път за мен и теб? Ти провокира моята постъпка, която трябваше да спаси и двама ни! Но ти не можа да пребориш обидата си! Не разбра помощта ми. Обвини мен, опита се да ме убиеш, да ме изтриеш от лицето на земята. А убиваше себе си! И сега плащаме и двамата – и аз, и ти! И ти, ти си този, който трябва да моли и да иска прошка? Прости на жената, а на мен?...

   Въздъхна тежко, отпусна хватката си и продължи със смирен, тъжен глас:

   - Дойдох, за да поискаш прошка... Дойдох да простя... Мислех, че е дошъл моментът. А ти... Ти още искаш смърт...

   Той мълчеше. Всичко, което се случи – и най-вече думите й,  го потопиха в някакъв дълбок транс и го превърнаха в ням свидетел на себе си.

   Тръгна, но преди да затвори вратата след себе си, тя се спря. Обърна се. В очите й имаше сълзи.

   - Аз все пак те обичам, но не мога повече да нося товара ти... Не мога вече да ти помогам... Ти не искаш да живееш...

   Последните й думи се извиха в пронизителен звук, който се забиваше с леки прекъсвания в главата му… Сякаш звънеше телефон...

   Телефонът! По дяволите – беше заспал на стола и целят се бе схванал. Звънеше сестра му - разплакана, говореше незвързано, опитвайки се да му обясни нещо.

   - Идвам! Успокой се! – прекъсна я той – Ще поговорим. Заедно ще се справим. Няма страшно – знам как...