Вече трябваше да е свикнал, но пак се почувства излишен и не на мястото си. Закъсня за срещата с няколко минути – просто го задържаха на работа. Знаеше, че тя е там и го чака търпеливо, без досадни обаждания къде и какво прави, защо се бави. Видя я отдалеч, седнала на пясъка, загледана в неспокойното море, в прийждащите една след друга вълни, заслушана в идещият от дълбините на водата глас, напълно изолирала се от заобикалящия я свят. Познаваше тези нейни моменти на вливане в други, непознати и непонятни за него светове, в които той не можеше да проникне, не можеше да докосне, нито да усети.
Не й се обади, само безшумно се приближи, но седна далеч, встрани от нея. Не искаше да прекъсва състоянието й, реши да изчака – когато тя се завърне в реалния за него свят, нямаше да забележи отминалото време. Не откъсваше очи от нея, изпитвайки тъга, че не може да бъде част от нея, не може да я последва в нейните разходки из непознатите нему пространства. Сега само тихо завиждаше на морето, докато преди...
Спомни си деня, в който се запознаха. Беше ядосана на захвърлените по улицата хартийки, в близост до празно кошче, събираше ги припряно с ръце и не спираше да мърмори за нещо. Заприлича му на сърдито на родителите си дете, нарочено като по-голямо да събира разпиляните играчки на по-малките си братя и сестри. Не знаеше защо и как, но нещо в нея го привлече и го накара да й помогне. Още тогава му направиха впечатление очите й. В тях съзря безкраен океан от нежно спокойствие, люшкащ се на вълни простор от светлина и тиха напевност, който безмълвно заля душата ми като топъл дъжд. Тогава разбра, че иска точно тези капчици дъжд да не спират да напояват душата му. Мислеше, че ще е трудно да ги получи, а се оказа някак естествено, сякаш продължение на нещо, започнало преди, без той да знае.
Гледаше я замислено, с нестихнал въпреки времето интерес. И тогава, и сега тя беше един обикновен, неоткрояващ се с нищо особено човек, просто жена – като всички останали. И не съвсем...
Спомни си първия път, когато я завари потънала в друг далечен и недостъпен за него свят. Беше се прибрал по-рано от работа, а тя стоеше до прозореца, вперила поглед в настъпващия полумрак. Не я видя веднага, но усети наситеното й присъствие в стаята, и безпогрешно съзря силуета й, открояващ се в рамката на прозореца. Почувства я безкрайно далечна, недосегаема, отсъстваща, а себе си – изоставен и непотребен. Не разбираше тези нейни излизания от реалния свят. За него те бяха забулена, извънземна мистерия, в която той липсваше. Тогава, първия път, си помисли, че всичко е временно, просто някакво състояние на отчаяност или израз на чувство за самота, с което искаше да привлече вниманието му върху себе си. Само, че не беше временно, не беше единичен случай... Тя просто тръгваше нанякъде, призована от нечии гласове, прекъсваше всички земни и човешки връзки, заживяваше някакъв друг живот, над който той нямаше власт и който държеше вратите си затворени за него. После тя пак се връщаше в неговия осезаем свят, пак усещаше капчиците топъл дъжд, но това не го успокояваше. Дори напротив – озлобяваше го, караше го да я напада, да я мрази, да я обижда, да я ревнува до жестокост, да се опитва да я пречупи, да убие този нейн свят, който го държеше на разстояние от себе си. Обявяваше я за луда и се държеше с нея като с луда. Избягваше я, отблъскваше я от себе си, нараняваше я..
Нищо не постигна – само размъти океана в очите й, разкаля капките дъжд и го принуди да спре...
Напусна го без глас, без сълзи, без укор...
И едва тогава той почувства бездната в душата си, избуялата пустота и страх, сковаващия го студ и виелицата наудовлетворена празнота. Почувства се напълноценен, изгубен, а живота си – жалък и напълно лишен от смисъл. Едва тогава разбра глупавия си егоизъм, с който проигра и загуби топлия дъжд...
Липсваше му... До болка! Липсваха му очите й, уханието на безбрежност, което лъхаше от нея, сладкия полет в разноцветни пространства, в който го понасяше на крилете си... Липсваше му силата, която тя вливаше в него, чувството за покой и цялост...
Не му беше лесно, но я намери и досега не й каза лоша дума. Не я притискаше, не я придърпваше към света си, не пречеше на неясните пътешествия, които тя предприемаше. Вече само му се искаше да може да я последва в този нейн свят, от който се връщаше към него упойващо нежна и топла. Искаше му се, но знаеше, че не може... Затова просто изчакваше момента отстрани, без злоба, смирено, с лека тъга...
Затвори очи и въздъхна примирено. Точно тогава усети лека милувка. Морето се беше приближило до него, тихо нашепващо непознати думи, които деликатно измиха тъгата му, а вълните бавно и мелодично прииждаха, понасящи го в ефирен, чувствен танц...
Отвори очите си и я видя до себе си. Хвана я за ръка и двамата заедно поеха път в тоналността на вълните...
Винаги си добре дошла!
Поздрави!
Бъди здрава.
Лека вечер с усмивки.
:-)))
Без поне малко истина не би се получило, нали?
Лека вечер и на теб!
Поздрави! :)
Слънчев и усмихнат ден ти желая!:)
Успехи и на теб!
И дай Боже всекиму да вижда отвъд видимото у човека до себе си...
Поздрави и на теб!
И си много прав - освобождаването от условностите, от собственото си Аз, от ежедневието...
И да - човек понякога просто трябва да повярва, че може да промени нещо... в себе си, например...
Поздрави!
pregra6tam te silno:))
Прегръдки и от мен!
Тя май е и трите в едно!;))))
Поздрави!
Pozdraviavam te!
Лека вечер!
2. Просто любов
3. Без любов
4. По течението...
5. Избор...
6. Очи в очи
7. Нека вървим заедно
8. Съзвучие
9. Любов, любов...
10. Ако се примири...
11. Можеше да избира
12. Достатъчно ли е?
13. Познато, нали?
14. Без граници
15. Плевелите убиват цветята
16. Обичам те!
17. Грешка ли е?
18. Да-да:))
19. Любов сладка
20. Пролет
21. Изненадаааа;)
22. Цвете