Значи, това да ти се спи и да ходиш на работа, не си е работа. Ама хич! Особено пък щото трябва. И изобщо, ама изобщо не ти се ще да се измъкваш изпод топлото юрганче, да не говорим пък ако ти се е присънил сън, който не ти се иска да зарежеш заради някаква си работа там. А и само като си помислиш, че на всичкото отгоре трябва да се вършат и куп досадни неща – като правене на кафе, пушене, къпане, пременяване, кипрене на коси, слагане на грим, и пак кафе и пак пушене – съвсем ти се отщява ставането. А и пътят до работата никак не изглежда малко, особено от позицията на топличко под юргана. Но нали трябва пара да се прави...

   Криво-ляво ставаш, не заради парите, а заради тъпия навик и наглия телефон, който не спира да бие аларма през пет минути. Или поне моя така направи, пък аз да взема – с какъв акъл! – да го оставя на повече от една ръка разстояние!?!? Затова и след като ме принуди да стана, го тръшнах ядно на леглото, та да се почувства гузен. Нека му! Правих си кафе петнайсет минути, като се прозявах шумно и продължително също толкова минути и май го поурочасах нещо кафето му с кафе, щото вместо да ме наелектризира, то само пооткрехна клепачите ми, колкото да не се блъскам по стените и да не се спъвам в стъпките си. И съвсем естествено с мравешка бързина извърших всяка сутрешна процедура, което доста ме измори и ме накара да поседна за малко на цигарка. Между другото цигарите, освен че качествено запълват празните приказки, също толкова успешно ме държат будна – щото не си заслужава да заспя и да съсипя цяла цигара просто ей тъй. Е, не беше една цигара само – признавам си, но сега няма да обсъждам вредния си навик.

   Стигнах до работа повече на магия, отколкото наяве, но стигнах /и то навреме!/, че и се засилих да работя даже. Ама то работи ли ти се, братко?... Там една ми ти топлинка се насадила, една приятна мрачинка те напада от прозореца, как да не ти се приспи. Не че на мен ми беше много будно де, ама тия прозявки се заредиха една след друга като навидели така, че аз едва смогвах да ги прикрия и насмалко щях да глътна монитора и всичко окръжаващо го. Неприятна работа, казвам ви пак...

   Особено пък колегите. Те друг път не млъкват, а сега сякаш нарочно са се наговорили думичка да не проронят. И едни такива сериозни, вглъбени в работата, сякаш бомба обезвреждат. А на мен пред очите ми се мержелее, монитора се замъглява... Абе с три думи – спи ми се. Ама яко! А съм на работа...

   Трябва да направя нещо, казах си аз наум, щото за на глас – нямах толкова сили. Речено-сторено, както пишат в приказките – ще разбивам тишината. Попрокашлях се да настроя гласните струни, поех дълбоко въздух и с един доста съмнителен английски аристократизъм започнах разговор за времето, който обаче вместо да се превърне в бурна беседа, си остана да виси във въздуха във вид на прокъсана паяжина. Резултат имаше де – двама от колегите излязоха нанякъде по работа. Не го приех лично, но все пак трябваше да някак да се отърва от съня и, слава Богу, остана един колега. За него веднага реших да му задавам въпроси за компютъра нещо си. Това винаги е водело до две неща /които винаги следват едно след друго, в прав или обратен ред/: първо, така убедително и настоятелно питам и такива думички използвам, че той почва сам да се усъмнява в знанията си за която и да е техника, изучавана в училище; второ – съумявам да го изкарам извън нерви, защото много въпроси съм задавала или пък не ми било нужно да знам много, щото съм жена и в крайна сметка всичко приключва с едни безконечни поучения за живота на висок глас, в които се включват активно с притчи, вицове и изстрадани мъдрости и останалите. А аз точно от това имах нужда – от шум, от спор, от словесни нападения и отбрани.

   Колегата обаче железен – удостои ме с един такъв особен поглед и аха-аха да ми продума, ама се отказа и пак потъна в работата си. Хубаво – при други обстоятелства аз нямаше да го закачам изобщо, ама сега трябваше да се спасявам от съня. И пак задавам въпрос, та белким у него проговори войнския дух и работата потръгне. Пък той ме погледна като натровен от гъби и ми каза, че само съм говорела глупости, колкото да не заспя, и по-добре било да отида да си купя кафе, че и на него. Тоя път аз го погледнах като натровена, което той нямаше как да пропусне и веднага добави, че били пуснали асансьора и да не съм се  притеснявала, после щял да ми помогне, гарнирайки думите си с огромни прозявки.

   Е поне имаше асансьор, нямаше да се налага да катеря после десет етажа, та затова и тръгнах, де – не заради обещаната помощ. Да, ама асансьорът не работеше. Направо бяс ме хвана! Върнах се не особено добронамерена в офиса, готова да разфасовам колегата на части, пък той се усмял до уши и с невинно-лукав поглед само повтаряше – „Ама се разсъни, нали?”...

   Какво да го правя – колега... Айде пак „Благодаря!”, ама наум, и след кафето...

Много познато. Има такива дни, особено през зимата. Навън студ, мрак, а ти трябва да се мъкнеш на работа! И ако се случи и така, че нямаш много неща за вършене, направо си си заспал. Не че съм заспивала в офиса, ама няколко пъти съм била на път.

Мдаааа... Така действат и предзимният и зимният период:))) Малко сме като мечките, ама...
Дай Боже работа да има!;)))
Усмихнат ден!

sedni i si po4ini, za da iz4aka6 da ti mine :)))

:)))))
Няма да го забравя и ще те цитирам при първа възможност;)))
Успех!

Ама че сънливец си Ключарю;))))
А кой ще раздава ключовете за всички стаи, докато сладко спите?;))))
Но пък... Лека нощ!:))

Абе, ние спим, където трябва и колкото трябва:)))
Ама аз да си кажа - като заспиш ти - кой ще раздаде ключовете за сладките сънища, например, особено ако сме си легнали след теб, Ключарю?;))))
Поздрави!

:)))))))
Надявам се и ти да имаш ключ за сладки сънища;)) И се надявам да не се налага да ти го връщаме:))

Аж Вие колежки, дето експлоатирата мъжката колегиалност с разсънливи цели.. :)