Постинг
07.12.2008 23:04 -
По течението на чувствата
Бързаше. Не че изобщо можеше да върви нормално, но сега направо препускаше. Мускулите на цялото й тяло се бяха стегнали и въпреки болката, задъхаността и стъпванията накриво, не се спираше. Търсеше най-дългите маршрути до работа и обратно, поемаше колкото се може повече ангажименти, за да избегне натрапчивите мисли. Седмица вече откакто се отитваше да се умори, да озапти стихията в себе си. И не успяваше. Чувстваше се като разбушувал се океан, чиито дълбини се вихреха в безумен хаос, превърнал повърхостта в бучаща, разгневена водна напаст. Усещаше надигащите се у нея вълни, изправени с бясно съскане една срещу друга. Блъскаше се заедно с тях и с цялата им злоба заграбваше все повече и повече от брега.
Само за една седмица от кротко течаща вода се превърна в напиращо бедствие, с което не можеше да се пребори. Не можеше да уталожи обидата, да се смири изригналата лава от ярост, която жадуваше за кръв. Чувствата бушуваха в насдържан кипеж, отнел съня, усмивката, спокойствието, благият й поглед. Погледнеше ли се в огледалото, се виждаше като побесняло псе, готово да нападне всеки момент и да разкъсва до забрава...
Страхуваше се от себе си. От чувствата си. Страхуваше се от тази тъмна сила, която я връхлиташе всеки ден с удвоена сила. Не бе и подозирала за обхвата й, за демоничната й мощ. И тази сила обвиняваше, осъждаше, убиваше! Убиваше и нея... Страхуваше се. Защитаваше се. Но още не можеше да преживее момента. Да заличи думите му... Да го изтрие от себе си... Опитваше... Но думите му забиваха ръждивите си остриета, разкъсваха плътта и кръвта шуртеше...
Едва се прибра. Искаше всичко да спре. А нямаше сили... Не остана и воля. Беше изтощена. Безсилна... Без избор... Решена бе вече да се отпусне във вихрите на стихията, да я остави да се навилнее. Трябваше да я изживее. Колкото и да й се наложеше да плаща след това.
Остави се примирено в ръцете й. Усети силата й, която осводобена от преградите, се завъртя около себе си, набра инерция и устремно изригна навън. Разля се тежко и се завихри около нея с ураганна сила. Хиляди ветрове с бясна скорост се втурнаха към нея, фучаха самодоволно из душата й, помитайки всяка форма на човечност и милосърдие. Притиснаха със свистене любовта, издигнаха я високо и със страшна сила я блъснаха в земята, превръщайки я в купчина прах. Лакомо се спуснаха към купчината, разпиляха я като мъгла от пепел, която се полепи към всичко дишащо, изсмукваше цветовете и прогонваше живота. Привлечени от миризмата на скорошна плячка, буреносни облаци се трупаха един връз друг в стремглава надпревара. Прииждаха тресящи се от напрежение, покриха слънцето и засипваха земята с оглушителното си боботене.
Обладана от дива, разюздана енергия, тя се измени. Усети се всесилна, пълновластен господар, разпоредител на живота. Ръцете й обхванаха припряната буря, овладяха светкавиците и мълниите. Гласът й се превърна в тътнещ грохот, а очите й във вулкани, изливащи нагорещена лава. Стихията беше под контрола й и чакаше да й бъде дадена посока. Подпалена от яростното желание за мъст, тя нахлу във времето и пространството и насочи мисълта си към него. Надуши безпогрешно следите му и с нескривано злорадство се втурна към техния притежател. Искаше да нарани душата му. Той трябваше да страда! Трябваше да изпита болка - разкъсваща го бавно и мъчително. Заслужаваше го! И нищо не можеше да я спре!...
Той трябваше да бъде наказан!...
Мислите й ехидно рисуваха картини на свирепа бруталност, в които мълниите го разкъсваха на части, ветровете ги пръскаха и събираха в едно; изгаряше го в буен огън и го заливаше със студен давещ порой...
Съзря го отдалеч и се спусна към него с бясна скорост. Облаците го притиснаха от всички страни, ветровете й го блъскаха в различни посоки, светкавиците й го изправяха след всеки удар, за да нанесат своя. Умопомрачително задоволство я изпълни и с цялата си вихреност тя нахлу вътре в него. Докопа в лапите си душата му и я разтресе без жал. Душата му едва реагира. Беше полумъртва проядена дрипа, чакаща смъртта си. Сепна се и се огледа наоколо. Беше тъмно, празно, глухо пространство, запустяло Бог знае откога свърталище на призраци...
Но не тя бе създала царството на сенките в него, не тя го бе тикнала в пропастта... Той. Той бе разфасовал душата си сам. Отдавна!...
Почувства жал...
Пусна душата му. Нейна намеса не бе нужна...
Ветровете утихнаха. Бурята замря. Облаците се пръснаха и откриха слънцето. Лек дъжд заваля в нея и нароси душата й. Птичи песни отново зазвучаха в сърцето й. Събра грижливо останките на вихрилата се до преди малко виелица, прибра ги в най-долното чекмедже на душата си. Не го заключи - чувствата бяха като течение на река, срещу което и да плува, и да се оставя да я носи, е еднакво безсмислено. Но спокойно можеше да плува по течението им... към някой бряг...
Само за една седмица от кротко течаща вода се превърна в напиращо бедствие, с което не можеше да се пребори. Не можеше да уталожи обидата, да се смири изригналата лава от ярост, която жадуваше за кръв. Чувствата бушуваха в насдържан кипеж, отнел съня, усмивката, спокойствието, благият й поглед. Погледнеше ли се в огледалото, се виждаше като побесняло псе, готово да нападне всеки момент и да разкъсва до забрава...
Страхуваше се от себе си. От чувствата си. Страхуваше се от тази тъмна сила, която я връхлиташе всеки ден с удвоена сила. Не бе и подозирала за обхвата й, за демоничната й мощ. И тази сила обвиняваше, осъждаше, убиваше! Убиваше и нея... Страхуваше се. Защитаваше се. Но още не можеше да преживее момента. Да заличи думите му... Да го изтрие от себе си... Опитваше... Но думите му забиваха ръждивите си остриета, разкъсваха плътта и кръвта шуртеше...
Едва се прибра. Искаше всичко да спре. А нямаше сили... Не остана и воля. Беше изтощена. Безсилна... Без избор... Решена бе вече да се отпусне във вихрите на стихията, да я остави да се навилнее. Трябваше да я изживее. Колкото и да й се наложеше да плаща след това.
Остави се примирено в ръцете й. Усети силата й, която осводобена от преградите, се завъртя около себе си, набра инерция и устремно изригна навън. Разля се тежко и се завихри около нея с ураганна сила. Хиляди ветрове с бясна скорост се втурнаха към нея, фучаха самодоволно из душата й, помитайки всяка форма на човечност и милосърдие. Притиснаха със свистене любовта, издигнаха я високо и със страшна сила я блъснаха в земята, превръщайки я в купчина прах. Лакомо се спуснаха към купчината, разпиляха я като мъгла от пепел, която се полепи към всичко дишащо, изсмукваше цветовете и прогонваше живота. Привлечени от миризмата на скорошна плячка, буреносни облаци се трупаха един връз друг в стремглава надпревара. Прииждаха тресящи се от напрежение, покриха слънцето и засипваха земята с оглушителното си боботене.
Обладана от дива, разюздана енергия, тя се измени. Усети се всесилна, пълновластен господар, разпоредител на живота. Ръцете й обхванаха припряната буря, овладяха светкавиците и мълниите. Гласът й се превърна в тътнещ грохот, а очите й във вулкани, изливащи нагорещена лава. Стихията беше под контрола й и чакаше да й бъде дадена посока. Подпалена от яростното желание за мъст, тя нахлу във времето и пространството и насочи мисълта си към него. Надуши безпогрешно следите му и с нескривано злорадство се втурна към техния притежател. Искаше да нарани душата му. Той трябваше да страда! Трябваше да изпита болка - разкъсваща го бавно и мъчително. Заслужаваше го! И нищо не можеше да я спре!...
Той трябваше да бъде наказан!...
Мислите й ехидно рисуваха картини на свирепа бруталност, в които мълниите го разкъсваха на части, ветровете ги пръскаха и събираха в едно; изгаряше го в буен огън и го заливаше със студен давещ порой...
Съзря го отдалеч и се спусна към него с бясна скорост. Облаците го притиснаха от всички страни, ветровете й го блъскаха в различни посоки, светкавиците й го изправяха след всеки удар, за да нанесат своя. Умопомрачително задоволство я изпълни и с цялата си вихреност тя нахлу вътре в него. Докопа в лапите си душата му и я разтресе без жал. Душата му едва реагира. Беше полумъртва проядена дрипа, чакаща смъртта си. Сепна се и се огледа наоколо. Беше тъмно, празно, глухо пространство, запустяло Бог знае откога свърталище на призраци...
Но не тя бе създала царството на сенките в него, не тя го бе тикнала в пропастта... Той. Той бе разфасовал душата си сам. Отдавна!...
Почувства жал...
Пусна душата му. Нейна намеса не бе нужна...
Ветровете утихнаха. Бурята замря. Облаците се пръснаха и откриха слънцето. Лек дъжд заваля в нея и нароси душата й. Птичи песни отново зазвучаха в сърцето й. Събра грижливо останките на вихрилата се до преди малко виелица, прибра ги в най-долното чекмедже на душата си. Не го заключи - чувствата бяха като течение на река, срещу което и да плува, и да се оставя да я носи, е еднакво безсмислено. Но спокойно можеше да плува по течението им... към някой бряг...
изхода! Сега, след мига започва истинския живот!
А всеки я носи в себе си! Душата! Има един роман от Клифърд Саймък - "Отново и отново" и там логото е "Никой никога не е сам....". Но, когато стигнеш до точката на края на възприятието, до края на емоцията, разбираш това.
цитирайА всеки я носи в себе си! Душата! Има един роман от Клифърд Саймък - "Отново и отново" и там логото е "Никой никога не е сам....". Но, когато стигнеш до точката на края на възприятието, до края на емоцията, разбираш това.
Така е...
Човек крие много лица в себе си...
И само стигайки до ръба, той решава дали да скочи в пропастта или да я прескочи...
цитирайЧовек крие много лица в себе си...
И само стигайки до ръба, той решава дали да скочи в пропастта или да я прескочи...
"Ветровете утихнаха. Бурята замря. Облаците се пръснаха и откриха слънцето. Лек дъжд заваля в нея и нароси душата й. Птичи песни отново зазвучаха в сърцето й. Събра грижливо останките на вихрилата се до преди малко виелица, прибра ги в най-долното чекмедже на душата си. Не го заключи - чувствата бяха като течение на река, срещу което и да плува, и да се оставя да я носи, е еднакво безсмислено. Но спокойно можеше да плува по течението им... към някой бряг..."
Ето това всеки трябва да направи... за да може (ако иска ) да продължи! :)
Прекрасен разказ - изпълни ме с удовлетворение и покой...
цитирайЕто това всеки трябва да направи... за да може (ако иска ) да продължи! :)
Прекрасен разказ - изпълни ме с удовлетворение и покой...
Благодаря за милите думи!
Пожелавам ти леко плуване по течението на чувствата към най-близки брегове!...
цитирайПожелавам ти леко плуване по течението на чувствата към най-близки брегове!...
Радвам се, че си отново тук:))
Попътен вятър и на теб!
И безрифно плаване!
цитирайПопътен вятър и на теб!
И безрифно плаване!
Прочетох го на "един дъх"!
Да казвам ли ,че отново виждах на моменти себе си?
НЕ,нали? Ти си го знаеш!:)
И представи си - колко от тропите,които ти използваш съм използвала и аз в моите "нещица"!
Това говори,че сме на една"вълна".
Поздравявам те,Марти и ти желая много успехи!
цитирайДа казвам ли ,че отново виждах на моменти себе си?
НЕ,нали? Ти си го знаеш!:)
И представи си - колко от тропите,които ти използваш съм използвала и аз в моите "нещица"!
Това говори,че сме на една"вълна".
Поздравявам те,Марти и ти желая много успехи!
Благодаря за коментара!
И не само сме на една вълна:))) Ами и плуваме в една посока:)
Поздрави!
цитирайИ не само сме на една вълна:))) Ами и плуваме в една посока:)
Поздрави!
Приятно продължение...напред.
Ооо, плувате в една посока?! Къде ли съм го чувала преди.
цитирайОоо, плувате в една посока?! Къде ли съм го чувала преди.
9.
ariela -
Имаш голям талант!
08.12.2008 16:53
08.12.2008 16:53
Прочетох и другите разкази. Стархотно описание! Мисля, че са много добри. Жалко, че в България не се толерират истинските творци и писатели и всичко е една голяма връзкарщина. Ако беше родена другаде съм сигурна, че можеше да печелиш пари от любимото си занимание. Но кой знае, може и да стане! :) Имаш голям талант!
цитирайБлагодаря!:)
Попътен вятър и на теб!
цитирайПопътен вятър и на теб!
Сърдечно ти благодаря за топлия коментар!!!
И, наистина, кой знае... Всичко може да се случи:))
Поздрави и усмивки!
цитирайИ, наистина, кой знае... Всичко може да се случи:))
Поздрави и усмивки!
дали някой ще разпознае душата си, преждевременно потънала в царството на сенките? А ако я разпознае- дали ще се опита да я измъкне от там, или ще продължи да живее ден за ден, вярващ, че е жив, че е обичан?
Я да те оставя на мира, че нещо съм започнала много да философствам, а това никак не ми помага.
поздравления!
цитирайЯ да те оставя на мира, че нещо съм започнала много да философствам, а това никак не ми помага.
поздравления!
Едва ли...
Светът е много мъничък, но не на всеки му се удава да се срещне със себе си, та какво остава да се види... Ама в реалния си облик...
Грубо, не грубо - всеки сам за себе си решава.
Поздрави!
цитирайСветът е много мъничък, но не на всеки му се удава да се срещне със себе си, та какво остава да се види... Ама в реалния си облик...
Грубо, не грубо - всеки сам за себе си решава.
Поздрави!
14.
анонимен -
http://www.obqvata.net Обявата.нет обяви, obiavi, obqvi
05.01.2011 11:45
05.01.2011 11:45
http://www.obqvata.net Обявата.нет обяви, obiavi, obqvi
цитирайТърсене
За този блог
Гласове: 37663
Блогрол
1. Неизменно, всеки ден...
2. Просто любов
3. Без любов
4. По течението...
5. Избор...
6. Очи в очи
7. Нека вървим заедно
8. Съзвучие
9. Любов, любов...
10. Ако се примири...
11. Можеше да избира
12. Достатъчно ли е?
13. Познато, нали?
14. Без граници
15. Плевелите убиват цветята
16. Обичам те!
17. Грешка ли е?
18. Да-да:))
19. Любов сладка
20. Пролет
21. Изненадаааа;)
22. Цвете
2. Просто любов
3. Без любов
4. По течението...
5. Избор...
6. Очи в очи
7. Нека вървим заедно
8. Съзвучие
9. Любов, любов...
10. Ако се примири...
11. Можеше да избира
12. Достатъчно ли е?
13. Познато, нали?
14. Без граници
15. Плевелите убиват цветята
16. Обичам те!
17. Грешка ли е?
18. Да-да:))
19. Любов сладка
20. Пролет
21. Изненадаааа;)
22. Цвете