Говореше й. Тя мълчеше... Нямаше какво да му каже, нито да допълни. Не го и слушаше дори – знаеше думите му наизуст, чувани вече толкова пъти... Да, все още ги редеше умело и все още се опитваше да я убеди колко са важни... Но за нея те просто бяха думи, както всички останали - обвити в звук, изгубващи съдържание в мига, в който са произнесени... А той говореше, уплътняваше думите с нови думи, но те не достигаха до нея - просто се изсипваха в пространството и падаха в пепелника, умъртвени от поредния фас...
    Съгласи се на среща - защо? Беше ли й нужно? Или просто искаше да му даде това, което иска от нея, за да я остави на мира?... Нее... Прекалено лесно би било...
    - Не съм спирал да мисля за теб...
    Беше хванал ръката й, опитвайки се да улови и погледа й - явно беше забелязал блуждаенето й. Погледна го. Нищо. Само плетеници от прецизно сдъвкани думи... Отправи замислено поглед в насрещното огледало. Взря се в отражението му в гръб - беше й непознат, чужд човек. Само гласът и парфюмът му бяха същите. Думите - също. Отмести поглед върху собственото си отражение. И тя не беше същата. Срещнаха я две непроницаеми, безизразни очи и едно каменно лице, застинало в някаква странна форма на бездушност. Сякаш беше там и не присъстваше едновременно. Виждаше се как пушеше цигара след цигара и просто чакаше всичко да свърши, за да си тръгне... Отегчаваше ли се?... От колко време вече й говореше?... А преди... Преди говореха и двамата, после говореше най -вече тя, сега говори той... Следваше и двамата да замълчат... Може би му дължеше това изслушване? Така, както той я бе изслушал преди или просто си придаваше такъв вид, както и тя прави сега?... Не започваше ли да приличаше на него?...
    - Обичам те!...
    Беше хванал ръцете й в своите. Погледна го някак отнесено, сякаш думите не се отнасяха за нея, но не издърпа ръцете си. Нищо не му отговори, въпреки че той очакваше поне усмивка. Нищо не усети - нито болка, нито трепет. Нищо. Само студ... Какво й ставаше?...
    Внезапно до слуха й достигна писък на гларус. После още един и още един. Беше мелодия на телефон на някакво момиче - полудете-полужена. Загорялата й кожа излъчваше събираната с дни слънчева топлина, мириса на море, отблясъците на водата и нагорещения пясък, ласките на прииждащите една след друга вълни...
Господи, какво изобщо правеше тук? Защо издевателстваше над себе си? Неговите думи не бяха нейни...
    - Трябва да тръгвам. - Каза тя набързо и някак припряно стана. Изведнъж у нея се бе породило странното желание за променя, която трябваше да стане веднага.
    - Чакай! - каза той високо, като държеше здраво едната й ръка.
    Полуобърната, тя се спря.
    - Искам да ти подаря нещо - продължи той по-меко. - Да ти напомня за мен.
    Извади от джоба си кутийка и я отвори. Вътре имаше гривна - същата, за която преди време му беше разказвала колко много й бе харесала. Беше го запомнил... Гледаше го как я слага на ръката й, а мислено вече бе решила каква да бъде промяната.
    - Пак ще се видим, нали?
    Гледаше я с очакване. Какво да му отговори? Не, нямаше да се видят повече - знаеха го и двамата. Тя само му се усмихна бегло и тръгна, той - след нея.
    Потеглиха. В различни посоки.
    По път тя се отби в някакво крайпътно заведение, купи, каквото и беше необходимо, нае стая и веднага влезе в банята. Погледна се в огледалото, опряла ръце на мивката. Видя себе си – непозната, видя пак и него - в гръб и пак чужд. Свали бавно гривната. Взе ножицата и съсредоточено отряза кичур по кичур косата си. Нанесе яркочервената боя, без да променя изражението си. След банята пак се погледна в огледалото – косата й, скъсена и още по-къдрава от преди, проблясваше в закачливи червени оттенъци. В очите си видя морската шир, потънала в многоцветието на слънчевите лъчи...
    Нямаше за какво повече да стои край пътя и потегли.
    След десетки километри запали цигара и спря поглед върху китката на лявата си ръка. Нещо липсваше... Гривната! Беше я забравила... На мивката, пред огледалото. Отби се от пътя, обмисляйки дали да се върне назад. В огледалото пред погледа й се мярна една от къдриците й и тя отново дочу писък на гларуси. На много гларуси. И на вълните, разбиващи се в скали...
    Не беше забравила гривната нарочно...
    Продължи напред... Морето я чакаше...

къса косица, червена боица и пей сърце - право при гларусите :)))

мен пък направо ми се допищя...кат' същинский морски гларус :P :)

То на чужд гръб, нали знаеш - и сто тояги са малко:))

А и това за косата е само външен израз на вътрешно усещане:)
Поздрави!

Но ако се беше върнала, промяната нямаше да има смисъл...
Косата и боята - най-лесната работа!
Другото, другото е трудно...
Поздрав за теб!

Трудна е самата промяна - вътрешната...
И когато тя настъпи могат да се слагат новите цветове в косите:))
Поздрави!

Но понякога така има нужда и от външен израз - поне на желанието за промяна... Трудна работа :)
Поздравления за разказа, martito!

Вътрешната промяна винаги личи и на външен вид, без значение дали се прави рязка промяна на външността или не.
А промяната е налице, ако има желание за нея. И последващо действие/я, разбира се :)
Поздрави!

сме уникални сами да си усложняваме живота...
:)
Поздрави!
:)))

Е, поне в нещо да ни бива:))
Поздрави!

Не я е забравила нарочно.Миналото вече не и е било потребно.
Това,което сме желаели,заслужавали,било предмет или дума,ако не сме го получили навреме,то няма никаква стойност за нас поднесено ни за постигане на целта на личният егоизъм някому.Обичта никога не е даденост!Докат си се опиянил,че си котката,току виж си влезнал в ролята на мишката...
Поздрав за разказът ти!Чудесен е!Бях свикнала с хуморът ти,но не съжалявам,че прочетох от теб и нещичко на друга основа!!!

Така ме зарадва с посещението си! :)
Понякога пиша и такива неща,... невесели и се радвам , че ти е допаднал този текст.
Коментарът е много точен - просто идва момент, когато миналото вече е издъхнало, няма място в настоящето и сякаш само се заличава..
Поздрави и прегръдки!

, че когато жената намразва мъжете, първото нещо, което прави е да си отреже косите...:))))))
Добре е втъкано.
Поздрави!

Това не го знаех...
Само че тук не става въпрос за намразване - героинята не изпитва нищо към героя, нищо. Най-малко пък омраза. Отрязването на косата е по-скоро отрязване на свързваща нишка с миналото..
Но пък това е само мое мнение:)
Поздрави!

Много красиво разказче.Пропито е с тъга ,но и прозира жестокост и от двете страни.Иначе абсолютно точно описание на душевността по време на този логичен завършек на една любов ,която е разрушена от некоректност и изчерпване.Поздрави!

но добре го чувстваш и много добре си го описала както вътрешното чувство, така и подсъзнателните процеси, протичащи при изчерпването на една интимна връзка. Любовта трябва ежедневно да се "храни". Не по план, а искрено "от сърце на сърце". Ако тази отвореност вече я няма, любовта се изтощава самотно (тя е енергия) и един ден просто се събуждаш "празен". Но нито в природата, нито в самия човек има ПРАЗНО. Само така ни се струва. Нищото не е в нас, ние сме в него. Наричаме го така, защото не го познаваме (толкова е голямо), но то ни подтиква към промяната и като семенце я е сложило в душата ни и то расте. Тази потребност се изразява външно чак след като вътре вече е настъпила.
Поздрав за прекрасното уж малко нищо и никакво разчазче, но поставящо най-важния въпрос . за вътрешно необходимата промяна (самия живот е движение, промяна, следователно, да живееш означава да се развиваш)
:))

Интересна гледна точка - за жестокостта имам предвид...
Може би си прав:)
Благодаря за комантара!
Поздрави!

Както винаги си много точна в коментарите си!
Благодаря!
И за да има развитие, трябва да можем да се отказваме от някои неща, да ги оставяме назад зад себе си...
Поздрави!

Бяло сирене в нощвица
червено вино в паница
синьо мънисто на ръчица
пълно щастие в душица.:))):*

Ама че си изненада! :)
И то страшно приятна:)
Честита Баба Марта и на теб!