- Заповядайте момчета! - каза с меден гласец сестра ми.
    Аз и зетя се спогледахме попритеснено. Не че имахме нещо против сестра ми, ама нещо така пожегна ни под лъжичката. Този меден гласец не предвещаваше нищо добро. Тъкмо оправяхме нещо колата със зетя, когато сестра ми му се обади и той, както си се смееше, така изведнъж стана сериозен. Питах го какво има, нещо лошо ли, а той - погледна ме някак измъчено-примирено и каза: "Изненада... Така каза сестра ти. Иска да отидем и двамата вкъщи..."
    И гледайте - нищо не каза кой знае какво зетят, ама и мен някък ме овладя едно мрачно, тягостно чувство. И то само от една нищо и никаква си думичка. Не че на думичката й имаше нещо, или значеше нещо лошо, ама произнесена от сестра ми - тя наистина означаваше "изненада".
    А да изненадва хората на сестра ми й беше повече от душичка. Спомням си как веднъж така изненада майка ми, и не само нея де, че още я стяга сърцето като се сети. Всеки друг би казал, че не е кой знае какво, щото сестра ми не му е в къщата... А тя просто ни показа най-тържествено и гордо шедьовъра си - всичките, купени само преди два дена мебели бе изрисувала с цветя. Омагьоса ни направо. А майка ми изпадна в такава омая, че за нула бройки онемя, оглуша и се парализира. Само се взираше нанякъде в цветята, а очите й се пълнеха със сълзи. Спомням си, че доста усилия трябваше да положим, за да я изкараме от това състояние на умиление...
    Русинките на сестра ми още стоят по мебелите. Стоят и пердетата, изрязани на цветя - просто на майка ми й омръзна да купува нови и те след най-много една седмица да стават на цветчета. И не си мислете, че сестра ми е била мъничка и не е разбирала какво прави. За секцията бе на петнайсет години, а за пердетата - последно на шестнайсет.
    Всъщност цветята бяха страст за сестра ми. То и името й беше такова цветно - Иглика, иначе всички си я наричахме Малчо. Първите си цветя беше измайсторила върху мен. Издебнала ме, както съм си спял, и ме изрисувала целия - ръцете, дрехите, леглото... С какво ме беше превърнала в нацъфтяла поляна, така и не разбрахме, но през следващите три дни ми се наложи да ходя на училище с ръкавици. Тогава, да си призная честничко, за пръв и последен път ми се искаше да нашляпам сестра си. Майка ми тогава й даде урок - първо да иска съгласие от обекта на рисуване и чак когато го получи, да твори колкото иска. Така се спасих аз, но пердетата се съгласяваха, мебелите и те, че и колата ми на всичкото отгоре.
    Всички знаехме, че сестра ми не влага лоша мисъл в изненадите си, но понякога те се преглъщаха доста трудно. Та затова и ние със зетя някак се позатъжихме - само един Господ и Малчо знаеше какво ни чака. А това не беше никак утешаващо...
Та влязохме ние, ама някак без да бързаме. А Малчо пърха около нас и не спира да ни залива със смях и думи.
    - Каква е изненадата? - питам аз със свито сърце.
    Сготвила ни - два специалитета - специално за нас. Ама не това била изненадата.
    Сядаме ние на масата, тя ни сервира и казва гордо:
    - И двете ястия са с гъби.
    Аз още повече се посвих - гледам и зетя и той нещо поизбеля в лице. Щото така веднъж след подобни сготвени от нея гъби лежахме легло срещу легло в болницата...
    Попрокашлях се аз, че да докарам безгрижен глас и питам:
    - От къде ги взе тия гъбки?
    Пък тя:
    - От парка!
    Аз и зетят я зяпнахме като изгладнели комари.
    - Спокойно! От магазина са! От бурканче.
    И се смее ли смее. А очите й блестят, доста странно, както ни се стори. Ние със зетя само се споглеждаме, а в главите ни се върти само един въпрос...
    Хапнахме, пийнахме и уж се смеем, ама отвътре си се печем на бавен огън. Зетят - кротък, тих човек, не се сдържа накрая и попита. И за малко не припадна, горкият, от щастие - ще става баща!
    Изненада ни, Иглика, наистина!...
    А майка ми, като попремина въодушевлението, само каза:
    - Значи ще се множим... Пък аз мислех да сменям пердетата...