Бе не съм баш от тия, дето ще тръгнат да се оплакват за щяло и нещяло. Ама толкоз любов животинска трудно се издържа вече. Еми пък не мога да търпя до безкрайност! Па и човек съм само! Изтощена съм! Щот и аз си имам, там, някакви граници на поносимост. Още повече, че силите са неравни - един /аз/ срещу седем! То любов, любов, ама отде толкоз сила у мен. Па и неприлична работа стана вече.
    И това не ми се случва през ден, да речеш, или един път в месеца. Не! Всеки божи ден. Ама всеки! Без изключение! От месец насам. Сутрин обикновено ми се разминава с някоя и друга баничка, ама вечер... Вечер, на връщане от работа... Знаете ли какво става? Не знаете! Не че има как де. Щото досега не съм ви разказвала за седемте палета на кварталната ни кучка. Сладури са наистина – големи! И любовта пламна между нас за нула бройки. И лошо няма. Докато бяха малки. Сещате се - приклекна до тях, почеша ги по гръбчетата, по коремчетата, зад ушичките, отъркалям ги за десерт по полянката и толкова. Аз си тръгвам към къщи, а те си остават на полянката. Е, вярно, тръгвам си с олизани ръце до лактите чак, с поолигавени и леко нахапани крачоли, ама дотам. И аз щастлива, и те щастливи.
    Ама то де го дават много хубаво все да е на хубаво, м? - Никъде! Що? Щото кутретата пораснаха... А заедно с това и зъбите, и силата, и килограмите им, и любовта, разбира се. Сега, на мен ми е пределно ясно, че ме обичат, щото още като ме видят, че се задавам отнякъде, зарязват и игра, и ядене, и всичко; втурват се в луда надпревара едно през друго към мен и за нула бройки се увесват на крачолите на панталона, драпайки за внимание и желание да покажат кой по ме обича. Е, ще каже някой от вас - какво пък толкова - нали все пак не ме ръфат за вечеря. Е, не ме. Ама вече ми наръфаха няколко панталона. Ще кажете пак - не е болка за умиране. То и аз така си мислех. Затова и пробвах с пола. Не с дълга, разбира се - не съм пък чак толкова проста. С къса. Един път. И повече не посмях. Не че нещо й сториха на полата - нея не можаха да я стигнат. Но за сметка на това направиха краката ми на плетеница от надрасквания, докато подскачаха, прескачайки се едно друго да достигнат краищата й. Още имам белези...
    И ща не ща - минах на дънки. С тях поне изкарвам два-три дена. Щото забият ли малките ми големи приятелчета зъби и нокти в дънките – пускане няма! И така си ги влача. До вкъщи! Като внимавам да не се препъна или да не застъпя нечия опашка. И мислите, че някой ми се притичва на помощ? Е, няма такива луди! Но пък бабите и лелите като ме съгледат така накачулена с любов, изведнъж замлъкнат, изоставят всякакви клюки, зацъкват мъдро с ония ми ти езици, че като почнат да ми философстват на висок глас - „виж ги, ма, виж ги колко я обичат", "познават, ей, познават кучетата добрите хора и тва си е" – че, честно ви казвам, иде ми най-малкото да се разплача...
    Аз че съм добра, добра съм - няма да споря сега за подобни неща. Че ме обичат кутретата - обичат ме. То не че и аз не ги обичам, ама за един месец време от това влачене до вкъщи трийсетина метра в краката на културист заприличах, бе хора! А отгоре на всичката тая мощна любов си имам и една баба фенка, която редовно щом ме мерне в любовни отношения с палетата, вземе, че се присъедини и тя и се почва едно нескочаемо споделяне надълго и нашироко за неволите и болежките й, които я мъчат по всяко време на денонощието без капчица милост. И то само това да беше - иди-дойди, ама не е.
    Ако щете ми вярвайте, бабата фенка винаги, ама винаги се сеща колко я болял крака или кръста, или шипа в рамото и как не могла да отиде до магазина да си купи кисело мляко или хляб, или квото и да е друго. И аз, докато се усетя на кой свят съм, се оказвам в ръцете с пари и купища "предварително мерси, да си жива баба’... И трагичното е, че колкото и да искам да кажа, че нямам време или много бързам – не мога, щот едва пъпля. И айде, по пионерски – на пазар.
   Пък хората се трупат, накачулват се по терасите като невидели и ми се радват, та се носят. Сега, както и да го смятам - подвижна атракция съм си отвсякъде. Де друг път таквази любов ще видят, ама това никак не ме утешава...
    Ако имам късмет / който рядко ме слетява!/ да срещна деца по пътя си – седемте малки тежести сами се откачат от крачолите ми и се заиграват с хлапетиите. Иначе – стой та гледай на какво му се вика да пресичаш улица и да те пресрещне на прага на магазина сърдита продавачка...
    Знам, знам, че е любов, неподправена даже, ама поне един почивен ден искам, един бе, да отдъхна и аз малко. Че едвам се издържа, хора! То любов, любов, ама... Тежи!... А и кутретата имат още да растат...

Понеже съм много похватна, не знам как, но успях да си затрия поста, затова сега го публикувам отново...
Моля, проявете разбиране към левите ми ръце...
:)

Разказът ми напомни за една случка от детсвото
Бяхме на почивка някъде по Черноморието
ииии
плажът беше на километър от станцията
и имаше едно кученце , което свикна с нас , и всеки ден идваше да ни изпраща , ама вървеше само около 200 метра и се спираше . Може би това му е била територията , която си е договорило с другите кучета .иначе щяхме да го къпим в морето
Бау-бау

А ти кой мислиш е виновен за този текст, а? - 'Бау-бау по седем;))))))))))))
Усмивкииии:))

И сега си имам един четирикрак фен, но преди време няма да забравя какъв имаше майка. Доберман. Чака я вечер да слезе от служебният автобус от следобедна смяна и върви с нея до апартамента в който живеехме тогава. Така и не разбрахме, чий е питомеца и защо толкова се привърза към нея. Тя си обича животните, но това беше уникален случай. Колкото и да е свикнала, тя се прибираше от работа след полунощ, точно в тъмният парк, през който не може да не мине си е играело кучето, когато е решило да я изпраща и я спасило от каквито и да е страхове.

Преди месеци обаче имах, случка която си е достойна за твоето перо. Аз, няма да се справя. Тук си имаме доста улични превъзходни, всякакви разновидности. Един образ, веднъж, също като крадец с колело от щатски филм, минава бързо покрай мен и ми грабва наилоновата чанта с щафетка салам. Бяга напред, аз го псувам, обръща се и ме гледа едно насмешливо. След една седмица, същият пак се опита да ми грабне чантичка, инстинктивно я дръпнах в последният момент. Тръгнех ли да пазарувам оглеждах се и на няколко пъти съм виждал лукавата му физиономия зад гърба си.

Голям офтопик, иначе разказа: поредното усмихнато преживяване което ми подари.

Е, аз винаги съм успявала да подбера след себе си което и да е улично куче:)))
А за твоя четирикрак крадец.... какво да ти кажа... малко ми е смешничко, макар че на теб едва ли ти е смешно..:))
Обаче можеш да пробваш следващия път да си поделите вкусното съдържание на чантичката:))) И ще станете приятели:)))
И още многооо усмивки ти подарявам:))

Гледай сега, Мартито, нещата не вървят с тези хубавци, защото любовта между вас е едностранчива... Ами разбери го де, те ти скачат по краката и те ръфат, значи така разбират проявата на любов. Сиреч, ако искаш да им отвърнеш истински, следващия път като ги видиш, се хвърляш на четири крака, препускаш в галоп към тях и радостно им захапваш опашките, пък те нека те влачат след себе си. Така де, хем наистина ще си им показала любовта си, хем може и да повъзпиташ у тях известна степен самоконтрол, нещо от рода на: "Бе тя симпатяга, ама дали да й скачаме, че ако тя ни скочиии... я по-добре само да помахаме с опашка". Другото съществено нещо е да носиш шапка. Ама голяяяяяяма. Нещо като калпаците на гвардейците пред Бъкингамския дворец. Та като се появят твоите любимци да ти се рават, просто я поставяш пред сеирджийте. И така ще можеш за радост на твоите любимци всеки ден да си с чисто нов панталон.

Виж за бабето е по-сложно, макар че ако хукнеш на четири крака заедно с твоите любичци да й скачаш по полата и да й висиш по краката, бързо ще се откаже да ти се оплаква, още повече, че ти съобразително ще отговаряш на молбите й за отмяна в пазаруването с жизнерадостен лай...:):):):):)

:)))))))))))))))))))))
Лелеееее, принце:))))))))))))))
Не мога да се спра да се смея:)))))))))))
Мисля си обаче, че най-добре ще е схвана, ако ми се покаже как точно трябва да действам:))))))))
Не за друго - ми да не сбъркам нещо;))))))))))))))
Усмивкииииииииии:)))

Давах ти толкова ценен съвет!

Помня съветите ти:)
А коментарите ти изтрих на магия, както и целия си пост - не ме питай как - не знам:))

случват се и такива неща.
Да не забравиш! Натъркваш панталона с люти чушки! Това е изпитано от мен. Опитай. Реакцията е интересно-смешна. Започва се едно кихане и мръщене, но на следващия път не се нахвърлят така настървено да хапят.
Това го прочетох в едно списание за дресировка на кучета и го приложих на мойта кучка(лека и пръст). Преди това, бях принудена да се разхождам из къщи с куче захапало пантофа ми.

Благодаря пак!:)
Бъди много усмихната:)
А аз ще работя върху 'сръчните' си ръце:))

Чакй, чакай, личен пример не мога да дам... тук става въпрос за кучета, а не за лъвове... :):):):):)

:))))
Не бъди скромен, принце;)))
Прояви се като истински принц, не оставяй сама жена в обкръжението на седем малки сладки зверчета:)))
Усмивкиииииии:))

Martito:-) - само ти можеш да се забъркаш така

Стискам ти палци по-бързо да измислиш нещо

много се смях с тоя разказ, не знам дал ие вярно, ама е смешно, е ако на мен м исе случи няма да ми е смешно де ;)