Печени гъби и ориз със зеленчуци. Това беше решението за вечеря.
   Миеше гъбите под струята вода, режеше ги в тавичката и не спираше да наблюдава себе си.
   Не е ли странно! Как можеше тялото да има нужда от храна?! Или беше просто неговият начин да я спаси от зиналата паст на бездната, запълвайки я с храна?...
   А душата? Нея ще я спаси ли? И как, след като смъртта на един човек отключи онази така ревностно затрупваната с пепел врата и животът отстъпи място на мрака. Ежедневието й избледня до наниз от мъглявини и черни дупки. Нощите се изпълниха с кошмари, от които не искаше да се събужда. Не знаеше къде е, нито какво прави, нито нищо.
   Нищо!
   Тази дума изчерпваше и всичките й чувства. В редките моменти, в които с мъка се опитваше да мисли и да даде оценка на случващото се с нея, откриваше само колко й е безразлично всичко. Болката беше толкова силна, така всепоглъщаща, че дори липсваше усещане за нея. Загуби някъде и себе си. Останала беше само празнота, нарастваща с всеки оживял спомен.Нанасяните с годините удари бяха разбудени и грозно оголили зъби в лицето й. 
   Не, не беше просто смъртта на стария съсед от другия вход. Беше смъртта на един искрен, по детски наивен и естествен, сърдечен, пълен с живот и енергия човек, който се държеше с нея като бащата и дядото, които никога не беше имала. Не без забележки, но без натяквания, без условия, без контрол, без наслагване на чувство за вина. Без подценяване…
   Кому е нужен комфорт, удобства и каквото и да е друго, когато няма отношение?! Когато липсва любов?...
   Не беше си заминал просто един човешки живот. Рухнал бе цял един свят от илюзии, самозалъгване и затваряне на очи.
   Как се живее с това? Как се прощава липсата на любов? Как се прощава на себе си? Разбираше другата страна, знаеше, че няма да се промени, но как да я приеме? Как да потуши бунта? Съществуваше ли баланс, защита, изход някакъв и как да го намери? Как да…

   Ръцете й механично подреждаха храната в чиниите…
   Животът все пак продължава…

Не знам как се прощава на себе си ...все още не знам ..

Винаги има живи ангели, които бдят първо за другите и чак после за себе си :)
Срещу нашия блок има една къща, до миналата година в нея жиееше Бай Ангел. Човека почина, но ангела и сега сигурно живее там. И ще жиее докато го помним!

това не бива да се случва. От всяко положение има изход, има, за който търси. Отчаянието не е верният път. Отчаянието може само да даде начална скорост на промените, вглеждането в себе си е временно, но неизменно условие. Усмивки, Мартичко и спорна седмица, не искам да си тъжна!

Когато пишеш за весели неща, е голям смях. Когато пишеш за тъжни неща, е наистина много тъжно. Животът минава през минимуми и максимуми. Поздрави и весела седмица ти пожелавам.