Блогът на nadeto :: Сексът и селото 2: Любов моя. . .

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

19.09.2015 21:58 - Сексът и селото 2: Любов моя...

Автор: martito Категория: Лични дневници

Прочетен: 2246 Коментари: 2 Гласове:

„Добре съм. Всичко е наред, Тренировките вървят. Голяма забава е, ще видиш…”
Да бе! Сякаш точно това исках да му кажа!
Скъсах листа. Поредния! И запалих поредната цигара. От Кольовите. Не питайте защо от неговите точно. Яд ме беше. На себе си. Аз, дето ме биваше в писането, дето водех цяла рубрика във вестника, сега не можех да измисля и два реда, не можех да напиша нищо читаво. На Ракетата. И как да го напиша? Как? Като единственото, което исках да напиша е: „Не понасям да си далеч от мен!!!”
И това желание да се сгуша до него и да се поверя цялата в ръцете му.
Баси и тъппото!
Сигурно щеше да ми се изсмее и на всички да разкаже… Ами ракетата, дето я нарисувах на стената? За нея кой знае какво бих отнесла?...
Запалих нова цигара.
Нищо не беше в ред. Аз не бях в ред! Че коя селянка, моля ти се, се обяснява в любов? Коя я е грижа дали ще е обичана? Мара и Штафана не ги броя. А и става въпрос за мен. Що аз не съм като другите селянки, защо не драпам и аз за къщи, земи и кочина с поне десетина прасета? Що съм такова баси и градското парче?...
Имах нужда от нещо силно. И от здрав разум. Имах нужда от Салона. Хванах цигарите и на бегом към „При Тошо Пръча”.
Минаваше два след полунощ, но кръчмата беше все така пълна. Салона беше зад бара и се ровеше из фейса. Хилеше се на някакви тъпизми, но забеляза, че не съм баш от тоя свят, та ми сипа двойна ракия и седна до мен.
- Шшш, алооуу, барманката, де избяга, ма! Напълни пак чашите! – провикна се някакъв селянин от другия край на бара.
Салона го изгледа зверски, метна му бутилка ракия и му се озъби:
- Таз е тя! Ясно?
Ясно, неясно – всички разбраха, че не желаеше да бъде безпокоена.
Аз изпих ракията на екс. Салона нищо не каза. Наля ми още една, остави да отпия от нея и ме почна:
- Е, казвай сега – какво има?
Погледнах я… виновно и измърморих:
- Май съм влюбена…
- Май?
- Съм. – отвърнах аз.
- Хе! Че браво бе! – зарадва се Салона.
Наля си и тя ракия и чукна чашата ми за наздравица. Аз я погледнах криво.
- Е де, какво се мусиш! Казвай кой е?
Аз я изгледах още по-виновно и измрънках едва чуто:
- Ракетата…
И се свих и затворих очи в очакване върху ми да се стовари гнева на Салона. Нищо такова не се случи. Когато отворих очи я видях да пали цигара от Кольовите. Беше сериозна.
- Знам – каза най-сетне тя.
- Знаеше ли?
Салона ми се усмихна.
- Миличка, да не мислиш, че такова нещо можеш да го скриеш? – всмукна от цигарата и добави – Особено пък той.
- Особено пък той ли? – повторих аз невярващо.
- Да!
Запалих цигара. Не й вярвах. А и имаше и друго, което ме вълнува.
- И ти… ти не ми се сърдиш?
- Не. Но можеше да ми имаш малко повече доверие. Не съм животно.
Отпихме по глътка и Салона ме попита направо:
- И сега какво те мъчи?
- Страх ме е… - смутолевих аз.
- И от какво ? – Салона ме изгледа така, сякаш казах велика глупост.
- Ми… ми ако ми се изсмее или не ме поиска.. или ме зареже…
Салона се разсмя шумно.
- Малеееей, ти си диване! Ама голямо диване!
- Сигурно. Ама... Нали ме виждаш каква съм. Не съм първата мечта на който и да е сел…
-Ще ти кажа нещо – прекъсна бръщолевенето ми Салона – откакто си се появила, Ракетата ей такива очи е вторачил в теб и друга не вижда. Ма знаеш ли какво е туй друга да не вижда? Не знаеш. Мокър за теб гори! М-о-к-ъ-р! Що селянки е подминал – и идея нямаш. Чак и мен подмина.
Погледнах я невярващо.
- Да, да – потвърди тя. – И мен. Не бил заинтересован. Но не го мисли – то беше мноооого преди ние с теб да си станем близки…
- Ей, барманката, донеси тука по една грозданка! – подвикна някакъв брадат и мърляв селянин.
Салона измърмори, но стана от стола.
- Благодаря ти! – казах й аз.
Тя само ми се усмихна и каза:
- Избий си от главата дивотиите, да не ти ги избивам аз и се прибирай вкъщи.
И отиде да сервира.
А аз допуших цигарата и се прибрах. Вече знаех какво да напиша на Ракетата. Не ме беше страх.
На другия ден по обяд той бе при мен. Замина на следващата сутрин.
Но нещата вече са други.