Блогът на nadeto :: Сексът и селото 2: До тук бяхме с теб! Край!

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

30.10.2015 21:16 - Сексът и селото 2: До тук бяхме с теб! Край!

Автор: martito Категория: Лични дневници

Прочетен: 2099 Коментари: 4 Гласове:

Беше от ония мързеливи дни, които исках да продължават вечно, а аз да си стоя в прегръдките на Ракетата и да забравя за всичко и всички.
Беше от ония мързеливи дни. Или поне ми се искаше да беше така. Но телефонът иззвъня в пет без нещо сутринта.
- А, ма оу, смотанячке, ти забрави ли ме, ма?
Беше Вацо!...
- Не съм… - измънках аз.
- Ми ко тогаз ми са праиш на отворена? Зако не ми вдигаш телефона веднага? Пикла с пикла. Следобед да си пред Читалището. Ясно!
- Да.
Бях на автопилот.
- И само да си ме метнала, ей! Ща смачкам да зайш! Кукондрело такава! Айде, чи много ма набута!
Красота!
Ракетата до мен се размърда.
- Кой беше?
- Никой, грешка, заспивай…
Но аз не можех да заспя.
Вацо ме върна няколко преки назад. Не! Няколко километра преки назад…
Станах. Направих си кафе и запалих цигара. Горчивият вкус на кафето и цигарата се вливаха в разклатената мътилка в мен. Не ставаше въпрос за онази несъстояла се среща при бостаните. Ставаше въпрос за нещо много повече, за нещо, което с годините и с помощта на подобни Вацовци и мен самата се беше превърнало в омраза. Омраза, която насочвах към себе си. Която рушеше всичко. Която ме убиваше…
Ракетата се размърда.
Грабнах цигарите и избягах. Какво можех да му кажа?...
Скрих се в офиса си. Под бюрото. С цигарите и пепелника. Но пак я чувах. Чувах крясъците й, злобния й глас, който не спираше да ме тъпче и размазва като петно на пода.
- Идиотка! Само простотии в главата ти! Любов!?!? Каква любов, бе боклук такъв? Ти за каква се мислиш, че да ти се полага любов? С какво го заслужи? А?... Едно нищо си! Нищо и никакво си нищо! Ненужно! Безполезно!...
Исках да спре. Но не спираше. Не спираше часове наред...
- Тръгнала, моля ти се, да си въобразява, че е нещо специално! Че Ракетата я обичал! Ми че той щом те разбере каква си – и ще избяга! Няма и да се обърне даже!... Колко са останали, а? Кажи! Колко се задържаха при теб! Колко от тях те обичаха? Че и тоя ли?...
Изкрещях й! И я изблъсках с все сила в стената!
И тогава ги видях ясно. И двамата. Ракетата и Вацо. Единият ми стискаше силно ръката и не ме изпускаше от поглед. Другият – ме гледаше като мръсен парцал за под, мърмореше, че пак нищо не съм свършила като хората и каква грешка е направил мен да избере. С единия нямаше да ми е лесно. С другия щеше да е както преди.
Изпуших още една цигара и излязох изпод бюрото. Тръгнах към къщи. Не бях изминала и няколко крачки, насреща ми Ракетата.
- Защо избяга? Какво стана? Какво направих? Добре ли си?...
- Добре съм, добре съм – едва смогвах да отговоря от въпросите и прегръдките му. – Вече съм добре.
- Не ми бягай друг път така! Чуваш ли?
- Няма. При теб идвах…
Не ми вярваше особено. На негово място и аз толкова щях да си вярвам.
- Трябва да свърша нещо важно. Ще ме изчакаш ли?
Не ме пускаше.
- Няма да избягам.
- Идвам с теб.
И дойде.
Вацо вече беше пред читалището. Отдалеч се виждаше - нервничеше до безкрай. Бях закъсняла.
- Изчакай ме тук. Идвам ей сега.
Ракетата ме изгледа недоверчиво.
- Бъди тук! Моля те! Няма да се бавя.
Нищо не каза, но отпусна ръката ми.
Вацо вече бе подпалил гумите.
- А, ма, оу! Аз ко ти казай на теб, ма? Сега кое време е? А? Тъпанарка такава! Айде тръгвай, че ни моя тъ гледам!
- Не!
- Какво?!?!?! – изуми се Вацо от наглостта ми да му противоречи.
- Казах:”НЕ!” - казах твърдо аз.
- Ти ко искаш, ма, от тука ли да тъ почвам?
Вацо се разпени. Аз бях спокойна.
- Няма какво да почвам с теб.
- Моля?!?!?!?!
- До тук бяхме с теб! Край!
Обърнах се и тръгнах. Ракетата ме чакаше. Вацо нещо врещеше след мен, псуваше ме, но думите му минаваха покрай мен.
Ракетата ме чакаше! Нищо друго не ме интересуваше…

Нагоре