Това запролетило се време напоследък направо ме съсипа. И, моля ви, не бързайте с изводите. Да, причината за дискомфорта са хормоните, но не моите, а тези на котарака ми. И да уточня - става въпрос за домашния ми любимец - мъжки екземпляр от семейство котки, порода - негова си, черен като нощта, с характер и на ангелче, и на паднало ангелче, гордо носещ името си Чорни.
   Той е най-мъркащото, най-милото, най-гальовното и всичко друго най- коте на света. Докато не се позатопли времето и той не реши отново, че е мъж и обръщения от сорта на сладка, пухкава писанка само го карат съвсем да изпада в любовен транс. И лошо няма. Но когато веднъж след тридневно преследване на котарачки и мерене на мъжка сила с други котараци се прибра с две дълбоки рани на дясната лапичка, наръфани ушлета, изпосталял и мръсен, сърцето ми се разпадна на парчета и край! Усетя ли го - хапченцето и мераците изчезват. Няма мър, няма хър. Спокоен си е, спи си и дебелее.
    Да ама Чорни си е хитрец и колкото и да ме обича, невинаги се съобразява с моето сърце. И може ей така както си седи тих и кротък кат момиче - изведнъж мър-мър-мяу и айде - през прозореца и под терасата на любимата му бяла пухкавелка от отсрещния блок. Сладурана си е пухкавелката, ама направо му изпива мозъка на Чорни до капка. Все при нея кисне. Пък тя като истинска Жулиета само знае да се разхожда по перваза на терасата, да върти закачливо опашка, да мята премрежени погледи и да гледа със завидно спокойствие как лудите й серенададжии (като моя Чорни) се избиват един друг за нея. Въртиопашка беше, знаех я, нищо, че беше хубавица.
    Но идеята беше за Чорни. Оная вечер ни в клин, ни в ръкав - мър-мър-мяу и хоп - през прозореца, отиде, та се не видя. И аз кво - след него. Е, не през прозореца де, през вратата. Колкото и да харесвах бялата пухкавелка, не можех да оставя моя красавец да се доказва пред нея, а тя да не направи и опит да слезе при него и в крайна сметка стопаните й да си я приберат под носа му, а той да се ръфа с другите й обожатели.
    Та така - Чорни през прозореца, аз след него и за нула време се озовавам под терасата на бялата хубавелка, клекнала зад храстите. По едно време я гледам оная ми ти котарачка - скочи леко на перваза, врътна се грациозно няколко пъти напред-назад, седна, изми си муцунката, разреса мустачките, облиза се сладострастно и замрънка напевно за обожатели. Пък аз стоя притаила дъх, очаквайки моя хубостник да се покаже и да я обсипе с любов, като го знам колко му трябва. Не мина много време, не мина и малко. И изведнъж нещо от другата страна на храстите прошумоля и някаква сянка се подаде. Няма кой друг да бъде, викам си аз, и почвам веднага:
    - Писенце, ... сладък какин хубавец, ... ела при кака... - като се мъча да влея в гласа си поне част от захарността на бялата Жулиета Въртиопашкова.
    Да ама отговор няма - ни мър, ни нищо. Само сянката все повече се приближава и става някак твърде голяма.
    Продължавам аз с "писе, пис-пис" и в един момент някъде от другата страна на храстите се чу престорено прокашляне, което хич не приличаше на котешко. Надигнах аз не особено смело глава, произнасяйки жално "писеее?". Обаче пак прокашляне и:
    - Казвам се Милен, но нямам нищо против да съм и "писе" ....
    Последва доволно хихикане. Без даже грам да бъде прикрито. Пък аз, както бях клекнала, ми идеше да потъна в земята или най-малкото да се превърна в храст. Ама няма накъде – изправям се без капчица гордост, разкашляна и аз изведнъж и усърдно чоплеща нокти, дорде измисля как да обясня дебненето си в храстите и като не ми роди нищо свястно главата, пляснах истината:
    - Ми, аз писе не на Вас... (на Вас – поне културата някъде в мен работеше)...
    - Добре, писе ще съм – нямам против – прекъсна ме той.
    И ново хихикане. Самодоволно! Ядосах се – и на него, и на себе си, а като резултат – изчервяване – добре, че беше тъмно...
    - Търся си котарака, избяга от къщи... - почнах да се обяснявам аз.
    Ново прекъсване:
    - И аз така. Само че търся котарачката си...
    - Ама аз съм сериозна!!! – драпам аз като котка по ламарина.
    - Аз също! – и продължава да ми се смее в лицето.
    И пак самодоволно хихикане. Май не говорехме на един и същ език. Нещо не ми хареса курса на разговора ни. И докато обмислях как да се измъкна от ситуацията, чувам:
    - Ах ти, Госпожице непослушна, доволна ли си вече?
    И тъкмо бях тръгнала да се оправдавам с нещо, когато виждам Чорни и една сива писанка с бяла гушка и бели лапички, танцуващи с мър-мър на два гласа. Опонентът ми бързо се наведе и взе на ръце Госпожицата. Пък аз само гледам недоумяващо като Чорни и само дето не измяуках плачевно като него. И понеже ми дадоха пример, с който ми и припомниха какво правя до храстите по никое време – взимам и аз на ръце моя хубавец и вече ще си тръгваме, когато чувам:
    - Май любов пламна и мисля,... пак ще се срещаме...
    - Абе... Кой знае...
    Ми така де - котешка му работа. И той за котките говореше... Нали?!?!...

a be,marti.....kak satvorqva6 tezi raboti:)))ma ti si kato magnit za kotaracite mai???ni6to ne kaza za kra4eto....opravi li se???:)):*:*

Бе знам ли и аз магнит ли съм или не :)))
Иначе крачето... абе не се оправило още, понаболява ме... на моменти ;))))
Поздрави Вихричке!:)

Време за любов...

Поздрави за написаното!

Марито,
Един съвет ако приемаш. Веднага спри хапчетата. Тези хапчета съдържат хормони, които безвъзвратно ги увреждат. И после става много късно. Загубих котката си точно затова. Кастрирането е много по-ефективно и без вреда за здравето, препоръчано от ветеринар. Повечето храни за котки са пълни с също с такива бомби със закъснител. Имам горчив опит, за съжаление.

Времето, времето е виновно... само то! :))))
Много усмивки!

Приемам съвета :)
Благодаря!

За котарак - никакво кастриране и никакви изкуствени храни...ми това си е живо същество бе!!!

То, което е тръгнало по котаците и котанките, стига и до Миленовците и Мартинките, хахаха!!!

Спокойно, Пламене, не бих го кастрирала, каквото и да стане - не мога да му причиня това:)
Но виж да ходя след него като ревнива съпруга - мога :))))
Поздрави!

Ама те котките са виновни - тръгнали след любовта, та две не виждат, пък Милен и Мартината като тръгнали да следват котките си....
Абе квот стане;))))))))))) Важното е котките да се обичат:))))))))))
Поздрави!

Мяу! Точно такава история ми трябваше днес! :)
Гуш!

Голям гуш и от мен!!!
:)

Да се........ в главата и аз, ако знаех, моята Елеонора нямаше да я кастрирам и сега колко котараци щяха да са ми под терасатааааа... ех, завиждам ти неблагородно:)))))

Аааааа не бързай да завиждаш неблагородно, щото се не знае дали Чорни няма да прояви благородство и да цъфне под терасата ти:)))))))))))))
Па току-виж и аз :))))))))))))))))))
Поздрави!:))

От съдбата си не можеш да избягаш, била тя котешка, или не...
:)))

Не може, не може... ;))))
Поздрави и многоооо усмивки! :)