Блогът на nadeto :: Свиквай!. . .

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

20.07.2009 21:21 - Свиквай!...

Автор: martito Категория: Лични дневници

Прочетен: 4770 Коментари: 38 Гласове:

    Вървеше. Нанякъде. След безумния лабиринт на мислите си, които рязко променяха посоката си, препъваха се една в друга, заплитаха се или изведнъж се пръскаха на малки части, вкопчваха се здраво в още по-дрипавите чувства, преливайки заедно в един едва доловим, безшумен, но напълно неоправдан страх. А страхът неотклонно крачеше редом с нея, упорито преследваше мислите й, преобразувайки ги в болезнено познати остри въпросчета, неуморно чакащи отговори. Знаеше ли ги отговорите? Или се криеше от тях? Както винаги. По навик. Търсейки поредната дребна причина, зад която да се потули, докато разпващият момент отмине. Съмнението бе нахлуло и безмилостно плячкосваше парченцата нестабилна вяра. Къде беше истината? Правилно ли постъпваше? Или повтаряше една и съща грешка? Правилен ли беше изборът й? И кое, за Бога, беше правилно и кое неправилно? Съумяваше ли да открие разликата?...

    "...Докога смяташ да я караш така? Докога ще вдигаш глава към звездите? Нима очакваш очакваш? Или търсиш? Кога ще спреш?
    Няма ли най-после ще свикнеш!..."

    Беше свикнала. С толкова много неща, че чак ги забравяше. Затваряше кепенците, пускаше щорите и облепяше фасадата с усмивки и ведро настроение. Така й беше добре. Невинаги, но й беше добре. Такаа свикна. Успяваше да стиска зъби от болка, но да се усмихва. Научи се и да мълчи. Свикна с гнойта и белезите. И успя. Никой не можеше да я нарани. Никой! Нито можеше да се докосне до нея.Защото тя си го избра така. Тя така искаше. Въпреки че понякога й се щеше всичко да беше далеч по-различно, да можеше да започне отначало... А можеше ли?...

    "...Защо си го причиняваш сама. Погледни се - преследваш ронливи мечти!
    Връзваш се на безпочвените си желания и допускаш, че невъзможното може да бъде възможно! Нали разбра вече, че подобни жестове не струват? Само правят кръста по-тежък, а пътя - по-стръмен.
    Защо отваряш вратите към себе си?...""

    Прав беше. Трябва да се сложи край. Колкото по-рано, толкова по-добре. По-добре за нея. За да спре да ризхищава себе си, да спре да сочи белия цвят, да спре да се хвърля с главата надолу и да търси невидимото...
    Прав беше. Не си струваше усилията. Нито думите и мислите. Нито проправянето на пътеки, когато вече имаше готови, утъпкани магистрали...

    ""...Научи се! Свикни с отстъплението! Разкарай надеждите! И тази глупава вяра! И ще спре да ти пука! Не виждаш ли - времето си минава!..."

    Време, време, време... Наистина ли минаваше, ограбвайки всичко по пътя си, без да оставя следи? Наистина ли времето не достигаше?...
    Не. Време имаше. Предостатъчно дори. За всичко...
    Да се напиеш до несвяст и да изтрезнееш, да се изгубиш и да се намериш, да забравиш и да си спомниш, да се наплачеш и да се надсмееш над всичко, да израснеш и да се закопаеш сам, да преобърнеш живота си, да се самоубиеш и да се преродиш, да спреш или да започнеш отначало...
    Нищо не може да бъде пропуснато или изгубено. Нито пропиляно.
    Имаше предостатъчно време. За всичко...
    Нямаше време само за живота. Само за него не оставаше време. От размишления, от търсене на съвършенство, от игри на криеница, от безсмислени сърдения и обиди, от закостенели принципи... От навици... От страх...
    Не оставаше време за живот. Не оставаше и живот...

    "Свиквай!" – и сега й каза той, но...
    Но този път - не, тя не го послуша...

Нагоре

Гласувай:

Следващ постинг

Предишен постинг

Разсипа ме таз работа...

Лошо ли е да си информиран, а?

Коментари

1. анонимен - само не разбрах кой е "той"?
20.07.2009 21:28

Животът ли? Иначе много умело и силно предадени настроения и нагласи, явно си добър псиолог :)