Блогът на nadeto

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

21.04.2013 10:19 - RE: born

Автор: martito Категория: Лични дневници

Прочетен: 4531 Коментари: 13 Гласове:

    Беше й за пръв път… От толкова време насам...
   В стомаха й пърхаха пеперудки, устните й пресъхваха от напрежението, а очите жадно се впиваха някъде в далечното…
   Като първа среща – дълго чакана, дълго мечтана, напудрена с желание и страх. Онзи мъничък голям страх от предстоящото, от хората, дори от себе си…
   А как жадуваше за това, как го сънуваше!... Как просто затваряше очи и вече улавяше подканящите ласки на вятъра с косите си, надушваше аромата на удовлетвореното си тяло, предвкусваше бурния полет на душата си и онази нега на блаженство, която щеше да се разлее в нея като придошла река и да премахне затлачванията монотонност, ежедневие, дребните всепоглъщащи проблемчета и онова вечно готово и по-силно да мрънка чувство за неудовлетвореност.
   Искаше го, търсеше го навсякъде. Като любов. Като истинска любов, без резерви. Разиграваше наум всяко действие, всяка своя стъпка, всяко чувство. Тръпнеше в очакване на подходящия ден, усмихваше се срамливо на нетърпеливостта си и леката подрипваща походка, която подхващаше. Е, да – малко се страхуваше. И от тояа какво ли щяха да си кажат хората, как ли щяха да коментират?...
   Точно като на първа среща – сърцето те тегли напред, а страхът те увещава да не мърдаш. Не е ли глупаво? – Да се страхуваш. Да се притесняваш какво ще си помислят хората. Та хората мислят единствено за себе си. Дори когато не обсъждат собственото си величие, а другите…
   И все пак, и все пак… Да го направи, да се изправи… сама… не че имаше нужда от придружител, но…
   Господи! Кому са нужни страхове?...
   Времето беше повече от подходящо. Пристегна косите си здраво, погледна се за миг в огледалото, обу маратонките и тръгна. Всяка нова стъпка напред разбълбукваше нещо в нея и засилваше жаждата да го направи. Избра пътя. Затвори очи и си пое дълбоко въздух. Усети ласкавите докосвания на топлите слънчеви лъчи, нежния допир на вятъра по устните си; долови свежото ухание на трева и силния аромат на,… на… Трудно й беше да го определи – в него имаше простор, сила и покой и,… да, усещаше се и аромата на нейното Аз.
    Господи, това ли е ароматът на свободата?...
   Това е – какво друго можеше да бъде.
   Отвори очи и се усмихна на пътя. Направи няколко леки подскока на място и се затича. Затича се с цялата си любов и отдаване на бягането. Нещо в нея се пропукваше, откъсваше се и падаше назад; мускулите й се напрягаха, гърдите й поглъщаха учестено хладния пролетен въздух. Хоризонтът пред нея не спираше да се променя – растеше, смаляваше се, приближаваше я или се отдалечаваше. Багреше се в синьо-синьо до бяло, насищаше се в в зелено-жълто до златно, за да прелее в кафяво, а после в сребристо…
   Светът танцуваше около нея, плавно я завърташе, леко я водеше напред и към себе си, размиваше очертанията си, вливаше се в нея и вливаше нея в себе си...
   А душата й набираше скорост и летеше. Летеше високо, високо над време и пространства, над „трябва”, „ама” и „не”. Страховете се смаляваха с всяка крачка, докато не изчезнаха. Остана само тя, пътят, хоризонтът и душата й, рееща се волно във висините…

   Трудно е да се намериш, но пък е толкова хубаво да си себе си,... и да летиш…