Постинг
16.05.2009 22:07 -
Можеше да избира
Пътуваше. Към морето. Или поне там щеше да я отведе автобусът...
Не го беше замисляла. От няколко дни вече всичко й беше черно пред очите и не можеше да спи, а омагьосаният кръг от познати стени и пейзажи само я потискаше повече, засилваше унинието и я караше да плаче... Затова тръгна през нощта за автогарата и си купи билет за първия заминаващ автобус - щеше да отпътува за някъде и да се върне на същия ден. Беше й все едно къде ще иде.
Потеглиха по тъмно. По-голямата част от пътниците заспаха, останалите четяха, слушаха музика или тихо си шепнеха. А тя бе оставила мислите си спокойно да се реят из тъмнината.
Свикнала беше да се справя сама. Затова и предприе това налудничаво пътуване за някъде. Поне така й подсказваше сърцето. Имаше нужда да бъде сама сред непознати гледки и лица. Не че самотата й липсваше или пък щеше да избледнее усещането, че човек напук на неспособността си да живее сам, през по-голямата част от живота си остава сам, далечен и чужд на самия себе си дори. И сега беше повече от сама, сред хора - чужди и близки едновременно, но оказващи й неимоверна помощ, която нито тя, нито те осъзнаваха в момента...
Бягаше ли? Не. Не бягаше. Знаеше, че онова, вътре в нея, ще си го носи навсякъде. Където и да отиде - то ще бъде с нея - най-голямото й богатство и най-големият й враг...
Погледна навън към тъмнината и засече отражението си. Каква ирония само. Винаги й беше чудно как бе възможно в моменти на най-безогледни лутания на душата си, на падения или кървяща болка да изглежда спокойна, дори щастлива. Дори очите й не издаваха нищо. В тях не личеше нито пепелището, нито пустинята, която чувстваше в себе си. Бяха неми, но чисти, отразяващи всичко като спокойна, гладка повърхност на езеро...
Слънцето се събуди. Лъчите му се спуснаха към лицето й, подтичваха по раменете и ръцете й, но тя не ги виждаше, не усещаше топлината им. Беше загледана в потока от дървета, храсти, къщи и хора, които бързо препускаха край нея, бързащи да останат някъде назад. Също като мислите. И думите, които бързаха да бъдат изречени, а след това и забравяни. Като хората, които влизаха ненадейно в живота й и също толкова скоростно потъваха в миналото й. Както и тя - бързаше да превземе километрите живот, за да ги остави след себе си. Да остави сълзите, липсата на смисъл и желание за живот...
На два пъти спираха за неколкоминутни почивки, през които почиваше от мислите си и изпушваше по някоя и друга цигара, загледана в подскачащите врабчета или важно пристъпващи гълъби...
Пристигнаха в късния следобед. Морето я притегли веднага към себе си. Посрещна я шепнещо напевно, морският бриз я погали нежно, а пясъкът услужливо зарови краката й. Седна на една самотна скала и отпусна краката си, оставяйки вълните свободно да си играят с тях. Вече нито й се пушеше, нито й се мислеше. Само стоеше неподвижно, вперила поглед напред, където вода и небе се сливаха в едно, и попиваше песента на морето, игривия смях на вълните, нежния аромат на необятен простор и притихнала тайнственост...
Не издържа. Покори се на неуморния повик на вълните и бавно пристъпи сред морската шир. Потопи се цялата, отпусна се и се остави в прегръдките на водата. Нищо нямаше значение, освен вълните, които се втурваха към нея, увиваха се около тялото й, обгръщаха го в кратка, топла прегръдка и замираха кротко след нея. Усещаше силата на водата, спокойствието, което разливаше в нея, вниманието, с която измиваше насъбралите се утайки в душата й. Почувства се безплътна, въздушно лека, частица от обгръщащата я водна вселена, която морето бавно насищаше с живителна струя хармония. Почувства се себе си. Без думи, без дела, без страх. Без минало и бъдеще...
Слънцето вече залязваше, когато тя отново беше на скалата и събираше последните му лъчи. Косата й бе натежала от водата, а залутани капчици море тихо проблясваха по лицето и тялото й...
Беше нощ, когато тя потегли по обратния път. Проспа го. Целия. Заедно с почивките, хората, и отразяващите се в прозорците светлини на крайпътните заведения...
Когато слезе от автобуса, слънчевите лъчи отдавна играеха с непослушните птичи песни. Ослуша се. Чуваше ги ясно - вълните - преливащи една в друга, нашепвайки тайнствени си слова...
Усмихна се. Вече знаеше. Нямаше значение колко и какви думи ще чуе. Тя можеше да избира. Да избира в чии думи да се заслуша...
Не го беше замисляла. От няколко дни вече всичко й беше черно пред очите и не можеше да спи, а омагьосаният кръг от познати стени и пейзажи само я потискаше повече, засилваше унинието и я караше да плаче... Затова тръгна през нощта за автогарата и си купи билет за първия заминаващ автобус - щеше да отпътува за някъде и да се върне на същия ден. Беше й все едно къде ще иде.
Потеглиха по тъмно. По-голямата част от пътниците заспаха, останалите четяха, слушаха музика или тихо си шепнеха. А тя бе оставила мислите си спокойно да се реят из тъмнината.
Свикнала беше да се справя сама. Затова и предприе това налудничаво пътуване за някъде. Поне така й подсказваше сърцето. Имаше нужда да бъде сама сред непознати гледки и лица. Не че самотата й липсваше или пък щеше да избледнее усещането, че човек напук на неспособността си да живее сам, през по-голямата част от живота си остава сам, далечен и чужд на самия себе си дори. И сега беше повече от сама, сред хора - чужди и близки едновременно, но оказващи й неимоверна помощ, която нито тя, нито те осъзнаваха в момента...
Бягаше ли? Не. Не бягаше. Знаеше, че онова, вътре в нея, ще си го носи навсякъде. Където и да отиде - то ще бъде с нея - най-голямото й богатство и най-големият й враг...
Погледна навън към тъмнината и засече отражението си. Каква ирония само. Винаги й беше чудно как бе възможно в моменти на най-безогледни лутания на душата си, на падения или кървяща болка да изглежда спокойна, дори щастлива. Дори очите й не издаваха нищо. В тях не личеше нито пепелището, нито пустинята, която чувстваше в себе си. Бяха неми, но чисти, отразяващи всичко като спокойна, гладка повърхност на езеро...
Слънцето се събуди. Лъчите му се спуснаха към лицето й, подтичваха по раменете и ръцете й, но тя не ги виждаше, не усещаше топлината им. Беше загледана в потока от дървета, храсти, къщи и хора, които бързо препускаха край нея, бързащи да останат някъде назад. Също като мислите. И думите, които бързаха да бъдат изречени, а след това и забравяни. Като хората, които влизаха ненадейно в живота й и също толкова скоростно потъваха в миналото й. Както и тя - бързаше да превземе километрите живот, за да ги остави след себе си. Да остави сълзите, липсата на смисъл и желание за живот...
На два пъти спираха за неколкоминутни почивки, през които почиваше от мислите си и изпушваше по някоя и друга цигара, загледана в подскачащите врабчета или важно пристъпващи гълъби...
Пристигнаха в късния следобед. Морето я притегли веднага към себе си. Посрещна я шепнещо напевно, морският бриз я погали нежно, а пясъкът услужливо зарови краката й. Седна на една самотна скала и отпусна краката си, оставяйки вълните свободно да си играят с тях. Вече нито й се пушеше, нито й се мислеше. Само стоеше неподвижно, вперила поглед напред, където вода и небе се сливаха в едно, и попиваше песента на морето, игривия смях на вълните, нежния аромат на необятен простор и притихнала тайнственост...
Не издържа. Покори се на неуморния повик на вълните и бавно пристъпи сред морската шир. Потопи се цялата, отпусна се и се остави в прегръдките на водата. Нищо нямаше значение, освен вълните, които се втурваха към нея, увиваха се около тялото й, обгръщаха го в кратка, топла прегръдка и замираха кротко след нея. Усещаше силата на водата, спокойствието, което разливаше в нея, вниманието, с която измиваше насъбралите се утайки в душата й. Почувства се безплътна, въздушно лека, частица от обгръщащата я водна вселена, която морето бавно насищаше с живителна струя хармония. Почувства се себе си. Без думи, без дела, без страх. Без минало и бъдеще...
Слънцето вече залязваше, когато тя отново беше на скалата и събираше последните му лъчи. Косата й бе натежала от водата, а залутани капчици море тихо проблясваха по лицето и тялото й...
Беше нощ, когато тя потегли по обратния път. Проспа го. Целия. Заедно с почивките, хората, и отразяващите се в прозорците светлини на крайпътните заведения...
Когато слезе от автобуса, слънчевите лъчи отдавна играеха с непослушните птичи песни. Ослуша се. Чуваше ги ясно - вълните - преливащи една в друга, нашепвайки тайнствени си слова...
Усмихна се. Вече знаеше. Нямаше значение колко и какви думи ще чуе. Тя можеше да избира. Да избира в чии думи да се заслуша...
Следващ постинг
Предишен постинг
Казано от теб, трябва да значи много..
:))
цитирай:))
2.
анонимен -
Марти....
16.05.2009 22:16
16.05.2009 22:16
нямам думи!!!СТРАХОТНО!!!:)
цитирайРадвам се, че ти харесва:)
Прегръдки с дъх на море:)
цитирайПрегръдки с дъх на море:)
4.
анонимен -
Да много ми хареса!!!
16.05.2009 22:35
16.05.2009 22:35
Имах чувството,че си пресъздала едно мое преживяване отпреди много години:)))
цитираймнооооооооооооооооооооооооооооого хубаво написано
Ама какво ли се очудвам
Поздравчета:)
цитирайАма какво ли се очудвам
Поздравчета:)
Предполагам преживяването ти е оставило ярък и хубав спомен в душата..:)
А надявам се си спомняш, че двете 'подготвяме' едно пътуване към морето;)))
цитирайА надявам се си спомняш, че двете 'подготвяме' едно пътуване към морето;)))
Благодаря!!!
Както винаги - много мило от твоя страна:)
Усмихнати морски поздравчета:)
цитирайКакто винаги - много мило от твоя страна:)
Усмихнати морски поздравчета:)
Покой и хармония - това ми даде ти тази вечер!
Благодаря ти!
цитирайБлагодаря ти!
Ще се опитам да ги допълня с това:
http://www.youtube.com/watch?v=drRMIem5QK8&feature=related
Поздрави!
И... аз благодаря...
цитирайhttp://www.youtube.com/watch?v=drRMIem5QK8&feature=related
Поздрави!
И... аз благодаря...
Коментарът е излишен, мартито...
Ще ти напиша стихотворението "Итака" от Константинос Кавафис, нищо, че съм го качвал в блога си; точно за тук е. Няма какво друго да кажа...
Когато тръгнеш нявга за Итака
моли се пътят ти да е далечен,
изпълнен с перипетии и знания.
От лестригоните и от циклопите,
от Посейдон сърдития не бой се –
такива в пътя нивга не ще срещнеш,
ако възвишена остава мисълта ти,
ако отбрано чувство и душата,
и тялото ти винаги докосва.
Ни лестригоните, нито циклопите,
ни Посейдона разгневен ще срещнеш,
ако ги сам в душата си не носиш,
ако душата ти пред теб не ги възправя.
Моли се – пътят ти да е далечен.
И много да са пролетните утрини,
когато с толкоз радост и любов
ще влизаш във невиждани пристанища.
Да спреш край финикийски градове
и много пъстри стоки да закупиш –
седеф, корали, кехлибар и абанос,
и всевъзможни тънки аромати,
колкото можеш повече прекрасни аромати.
В египетските градове да спреш,
да учиш и да учиш от учените.
Недей забравя никога Итака.
Да стигнеш там – това е твойта цел,
ала по пътя никак да не бързаш,
че по-добре години да пътуваш
и остарял на острова да спреш,
богат с каквото в пътя си спечелил
без да очакваш нещо той да ти даде.
Итака те дари с прекрасното пътуване.
Без нея нямаше да можеш в път да тръгнеш.
Но нищо друго няма тя да ти даде.
И ако бедна я намериш, не те е тя излъгала:
тъй мъдър, както си сега, със толкоз опит,
навярно вече си разбрал Итаките що значат.
Поздрави :)
цитирайЩе ти напиша стихотворението "Итака" от Константинос Кавафис, нищо, че съм го качвал в блога си; точно за тук е. Няма какво друго да кажа...
Когато тръгнеш нявга за Итака
моли се пътят ти да е далечен,
изпълнен с перипетии и знания.
От лестригоните и от циклопите,
от Посейдон сърдития не бой се –
такива в пътя нивга не ще срещнеш,
ако възвишена остава мисълта ти,
ако отбрано чувство и душата,
и тялото ти винаги докосва.
Ни лестригоните, нито циклопите,
ни Посейдона разгневен ще срещнеш,
ако ги сам в душата си не носиш,
ако душата ти пред теб не ги възправя.
Моли се – пътят ти да е далечен.
И много да са пролетните утрини,
когато с толкоз радост и любов
ще влизаш във невиждани пристанища.
Да спреш край финикийски градове
и много пъстри стоки да закупиш –
седеф, корали, кехлибар и абанос,
и всевъзможни тънки аромати,
колкото можеш повече прекрасни аромати.
В египетските градове да спреш,
да учиш и да учиш от учените.
Недей забравя никога Итака.
Да стигнеш там – това е твойта цел,
ала по пътя никак да не бързаш,
че по-добре години да пътуваш
и остарял на острова да спреш,
богат с каквото в пътя си спечелил
без да очакваш нещо той да ти даде.
Итака те дари с прекрасното пътуване.
Без нея нямаше да можеш в път да тръгнеш.
Но нищо друго няма тя да ти даде.
И ако бедна я намериш, не те е тя излъгала:
тъй мъдър, както си сега, със толкоз опит,
навярно вече си разбрал Итаките що значат.
Поздрави :)
Прекрасно стихотворение!...
Благодаря ти, принце, за жеста:)
цитирайБлагодаря ти, принце, за жеста:)
:)
цитирай
13.
анонимен -
вълшебно....
17.05.2009 00:31
17.05.2009 00:31
докосващо......силно...
цитирайче вече ще описва нещата избира-телно ли?! ;))
...написаното, освен че зарежда положително, буди и много интересни размисли - за смисъла на живота, за функцията на водата и за ролята на жената, в частност :)
цитирай...написаното, освен че зарежда положително, буди и много интересни размисли - за смисъла на живота, за функцията на водата и за ролята на жената, в частност :)
Специално за теб:
http://www.youtube.com/watch?v=DPg_y661r78
:))
Поздрави!
цитирайhttp://www.youtube.com/watch?v=DPg_y661r78
:))
Поздрави!
:)
Благодаря!
Поздрави!
цитирайБлагодаря!
Поздрави!
Радвам се, че зарежда положително, дано и предизвиканите размисли са положителни:)
Иначе - не съм сигурна дали ще описва нещата избирателно, но определено ще избира в какво да се заслушва:))
Поздрави!
цитирайИначе - не съм сигурна дали ще описва нещата избирателно, но определено ще избира в какво да се заслушва:))
Поздрави!
страхотно е! Лечебната сила на морето...
Поздрави!
цитирайПоздрави!
... и на водата изобщо...
Поздрави:)
цитирайПоздрави:)
Страхотно е martito, много интересно и много поучително, животът ни ще бъде много по-хубав ако се всушваме само в хубавите и стойностни неща...Чудесно е...
цитирай
21.
анонимен -
pozdrawleniq i ot men za napisanoto
17.05.2009 13:39
17.05.2009 13:39
i az sum imal podobno sustoqnie...oswobojdavane,katarzis...sred velikata priroda...
цитирайМного мил коментар - благодаря!
И... може би единствените думи, в които си заслужава да се вслушваме, са тези на вътрешния ни глас...
Поздрави! :)
цитирайИ... може би единствените думи, в които си заслужава да се вслушваме, са тези на вътрешния ни глас...
Поздрави! :)
Адски зареждащо е...вече съм сигурна в това!
Поздрави!
цитирайПоздрави!
Благодаря за поздравленията!:)
Пожелавам ти повече сливания с природата..
Поздрави!
цитирайПожелавам ти повече сливания с природата..
Поздрави!
Повече от зареждащо:)
Бих казала прераждащо...
Поздрави!
цитирайБих казала прераждащо...
Поздрави!
та в тоя ред на мисли...
отивам да се преродя:)
А теб те зарежда и творчески...виждам,
браво!
цитирайотивам да се преродя:)
А теб те зарежда и творчески...виждам,
браво!
Завиждам ти благородно за предстоящото 'прераждане':)))
"Прероди се" няколко пъти и заради мен:))))
цитирай"Прероди се" няколко пъти и заради мен:))))
може и няколко пъти:)
Не завиждайте...ами прииждайте:)
свободни стаи - има:)
цитирайНе завиждайте...ами прииждайте:)
свободни стаи - има:)
:)))))
Ще заповядаме:)) За дългоооооооо:)))
И стаи не са нужни - морето е достатъчно:))))
цитирайЩе заповядаме:)) За дългоооооооо:)))
И стаи не са нужни - морето е достатъчно:))))
снощи...само не знам що си взеха стая,
като почти цялата нощ изкараха навън:)))
Eeeх...лИбоФ!
цитирайкато почти цялата нощ изкараха навън:)))
Eeeх...лИбоФ!
:))))))
Ми щот лИбоФта акъл не дава, ми взема:))))))
цитирайМи щот лИбоФта акъл не дава, ми взема:))))))
Акълът си ми требва!
Хайде, любовно да ти е...
аз зачезвам!
цитирайХайде, любовно да ти е...
аз зачезвам!
:)))))
На теб и усмихнато да ти е:))
цитирайНа теб и усмихнато да ти е:))
героиня марти, като че ли съм виждала някъде очите й
цитирайИ аз съм ги виждала очите й... не веднъж... в тях има безвремие...
Поздрави!:)
цитирайПоздрави!:)
Наистина човешко...
цитирайЛавандулово синьо привечер, некоя светулка в ръкава, песен от друг изпята, мисли, подпряни от корици са или могат да бъдат море, подсказващо избор. И още поне дузина !
–––––––––––––––
Очарователно непреднамерено !)))
цитирай–––––––––––––––
Очарователно непреднамерено !)))
38.
анонимен -
mnogo mi haresa!
17.05.2009 19:25
17.05.2009 19:25
razme4ta me...ide lqto...когато осъзнаваме ,че имаме избор,означава,че вярваме в силата на Живота!)
цитирайМного слънце и усмивки да те обграждат:)
цитирайМогат:))
Могат да са и две синьо-зелени очи, или надничащи срамежливо сред шумата уханни горски теменужки...
Изборът е свободен:)
Поздрави!
цитирайМогат да са и две синьо-зелени очи, или надничащи срамежливо сред шумата уханни горски теменужки...
Изборът е свободен:)
Поздрави!
Винаги имаме избор - да живеем живота, или да бягаме от него:)
А животът иска само едно - да бъде живян:)
Поздрави!
цитирайА животът иска само едно - да бъде живян:)
Поздрави!
"Тя можеше да избира. Да избира в чии думи да се заслуша..."
Помисли, заслужава ли си - Два избора или едното или другото. Изеалният вариант ... и двете в едно, дали съществува?
цитирайПомисли, заслужава ли си - Два избора или едното или другото. Изеалният вариант ... и двете в едно, дали съществува?
Би било твърде хубаво да има вариант - две в едно:))
Но пък кой знае:))
Прегръдки:)
цитирайНо пък кой знае:))
Прегръдки:)
минах от подобна ситуация...
цитирайСамо веднъж ли?:)
Поздрави!
цитирайПоздрави!
Пак много точно си усетила ситуацията и това колко поленза може да бъде смяната на обстановката и излизането от коловоза, за човек зациклил в нещо. Хубава седмица!
цитирайДобре си го казал:)) Нека си пожелаем повече променливо време и попътен вятър:))
Усмихната седмица! :)
цитирайУсмихната седмица! :)
де да беше само веднъж...
цитирайСигурна съм, че преходът през тръни не е най-приятното нещо... Но преминеш ли ги веднъж, усещането е насравнимо...
Поздрави!:)
цитирайПоздрави!:)
благодаря...
цитирайЗа нищо:)
цитирайТърсене
За този блог
Гласове: 37663
Блогрол
1. Неизменно, всеки ден...
2. Просто любов
3. Без любов
4. По течението...
5. Избор...
6. Очи в очи
7. Нека вървим заедно
8. Съзвучие
9. Любов, любов...
10. Ако се примири...
11. Можеше да избира
12. Достатъчно ли е?
13. Познато, нали?
14. Без граници
15. Плевелите убиват цветята
16. Обичам те!
17. Грешка ли е?
18. Да-да:))
19. Любов сладка
20. Пролет
21. Изненадаааа;)
22. Цвете
2. Просто любов
3. Без любов
4. По течението...
5. Избор...
6. Очи в очи
7. Нека вървим заедно
8. Съзвучие
9. Любов, любов...
10. Ако се примири...
11. Можеше да избира
12. Достатъчно ли е?
13. Познато, нали?
14. Без граници
15. Плевелите убиват цветята
16. Обичам те!
17. Грешка ли е?
18. Да-да:))
19. Любов сладка
20. Пролет
21. Изненадаааа;)
22. Цвете