Как да сложи край на цялата тази история?... От две седмици вече се мъчеше над този въпрос, а мозъкът му все така си стоеше като магаре на мост и нищо не раждаше. А време нямаше – до полунощ трябваше да изпрати разказа. Оставаха му по-малко от три часа, след които или щеше да е част от екипа на списанието, или щеше да е безработен. Определено щеше да е безработен, но все пак беше решил да й натрие носа на тази нахакана редакторка, и най-малкото да я ядоса.
Намрази я още в самото начало. От пръв поглед разбра, че е силна жена, а той мразеше силните жени и бягаше от тях като от дявола. Те не се страхуваха, знаеха какво искат и как го искат, само с една дума можеха да те заковат на място и когато най-малко очакваш, можеха да те размажат. А вземат ли някакво решение, са непоклатими като скали. Пред тях той не можеше да прилага номерата си, не можеше да прави каквото си иска с тях – затова ги мразеше. И тая проклета редакторка беше същата. И при нея не му мина номера. Цял месец се скатаваше в отпуска, но още първия работен ден тя го привика в кабинета си и само за пет минути го сравни със земята. Била проучила работите му и не харесвала стила му, на всичкото отгоре разказите му били плоски, еднообразни, лишени от емоция и душа. Искала нещо различно, нещо близко до обикновения човек и живота. Защо не напишел нещо за любовта например. За пет минути само тя му срина цялото самочувствие. А за тия пет минути той я напсува поне милион пъти наум. И сега я псуваше – наум и на глас. Цял месец се бъхта и написа куп любовни истории – а тя му ги върна всичките до една. После пак го привика в кабинета си и му каза, че му дава последен шанс – ако до две седмици не напише нещо свястно, да се счита за уволнен. Кучка! Злобна кучка!Явно го беше нарочила и си търсеше повод да се отърве от него!
Ех, защо трябваше да се пенсионира предишният му шеф... Така добре се разбираха с него – по мъжки, никога не беше му правил забележки, никога не му бе върнал и един материал, никога не го беше карал да пише любовни простотии...Любов?! Каква ти любов в тоя живот бе! Женска инфантилност!
Този път отпи направо от бутилката – имаше още около три пръста водка. Загаси цигарата в отдавна препълнения пепелник и запали нова. Любов!?... Беше надраскал някаква история за двама, дето се запознали на скайп (нали трябваше да е близко до живота и хората), влюбили се, срещнали се и ала-бала... Всички, на които бе дал да прочетат историята, я харесаха, но все нещо краят не бил подходящ. И онази кучка щеше да каже същото и щеше да го уволни, без да й мигне окото. Кучка! Ще види тя един край, хубавичко ще я накипри той. В очите му блесна ядно пламъче, а пръстите му запрепускаха диво по клавиатурата...
Събуди се чак в шест следобед. Беше проспал целия работен ден. Главата го болеше, но пак си наля водка. Запали цигара и си честити уволнението пред огледалото с поклон. Пльосна се на стола пред компютъра и по навик отвори пощата си. Двеста тридесет и един коментара! За какво? Разтърка очи и пак погледна. Същото – двеста тридесет и един коментара! Влезе в електронната страница на списанието и се смая – неговото име фигурираше там над някакъв текст! Какво става тук? Какво беше направил вчера? Зачете се:
„Нервничеше. Пак... Ей тъй, без причина. Седеше в тъпия си офис с ниски тавани и му идеше да хване нещо и да го разбие в стената. Пръстите ми барабаняха яростно по бюрото, а очите му хищнически се оглеждаха за нещо или някой, върху когото да излее яда си. От няколко дни беше така. Не говореше, само ръмжеше и скърцаше със зъби. Викаше за най-малкото нещо, а стръвният му поглед караше всички да млъкнат, преди още да са помислили да кажат нещо. Никой не му звънеше, никой не го търсеше. Даже и на проклетия скайп. Не смееха. Нямаше и да посмеят. Знаеха си го – хванат ли го лудите, можеше да извърши и да изрече куп простотии. Даже и приятелите си прогони. Кръвнишкият му поглед им стигаше. Какво да им разправя какво му е. И сам ще си се справи...
Стана и почна да се разхожда из стаята. Не го свърташе на едно място, то всъщност никъде не го свърташе. Имаше толкова много работа да върши, а още преди да я почне, се изнервяше до краен предел и само пушеше цигара след цигара и беснееше. Не можеше и да спи нормално. Не знаеше кой ден е, нито колко е часът, нито колко километра беше навъртял с проклетата си кола. Яд го беше – на всички и на всичко! И най-вече на оная мръсница, дето му каза, че общуването й с него й влияело зле и не иска повече да я търси. Още не можеше да се побере в кожата си, само тия думи му се въртяха в главата. Не можела повече така да се лута от една крайност в друга, не го мразела, обичала го... Простотии! Простотии! Ама като й казваше, че нещо не й е в ред, се сърдеше. Мръсница! Как само постъпи с него! Как го заряза! Пък той си мислеше, че са приятели и тя винаги ще бъде до него и ще му помага... Измъкна се! Измъкна се изпод носа му! А той най-малко го очакваше! Тъпанар! Яд го беше! Яд го беше на нея! Яд го беше на себе си, че го беше яд! А не трябваше. Не ще го – не ще го. Голяма работа! Животът си продължава. Той няма нужда от нея. Да прави каквото си иска. Мръсница!... Как само го заряза!... Кой изобщо го би по главата да я търси? Ах, как само я мразеше!... Как искаше да я хване и да я души бавно, да я пребие, да я направи на парчета, нищо да не остане от нея, да я заличи напълно!... Глупак с глупак! Да вярва на една жена. На жена!? Какво като беше по-различна от другите, търпеше всичките му простотии и не го упрекна за нищо! Майната й! И тя е като другите! Боклук скапан! Малко й беше... Съвсем щеше да й разкатае майката той, ама тя му се изплъзна!... Няма да я търси. Нека й! Нали така иска! Пък да видим кой пръв няма да издържи, кой кого пръв ще потърси... Не ще го – не ще го. Че няма да й се моли я! Жени колкото щеш. Мърла! Тя ще му дава тон в живота! Той да не е вчерашен! Не може да го манипулира тя. Кукумявка такава! Нека си живее сама в забутания си град!...
- Аз ще си тръгвам. Всичко е готово за утре.
Обърна се рязко – думите му дойдоха изневиделица. Беше секретарката му. Изглеждаше като подплашен заек, готов всеки момент да избяга.
- Колко е часът? – даже не знаеше защо попита.
- 20 и 30 минава – каза плахо тя, без да го гледа.
Погледна през прозореца. Свечеряваше се. Птичките вече бяха замлъкнали по гнездата си, а щурчетата отдавна бяха запяли своята приспивна песен. Слънцето почти се бе скрило зад хоризонта, а по-ярките звезди и Луната вече светеха от изток. Никакво облаче не се мяркаше. Утрешният ден щеше да е още по-горещ и задушен от днешния...
- Слушай какво – подвикна той оживено. – От утре ти поемаш всичко, докато се върна. Ако има нещо, звънкай!
Натика набързо цигарите и запалката в джоба, взе някой лев в ръка, грабна ключовете на колата и бързо излезе навън, без да обърне внимание на смаяния поглед на секретарката. Още преди да влезе в колата, се разпореди за нещо набързо по телефона и потегли. Оживлението на лицето му остана, към което се добави и някаква твърда непоколебимост.
Нямаше да я бъде на нейната. Не го интересуваше дали иска да я търси или не. Той я обичаше! Ако трябва щеше да лази, но щеше да си я върне. Простак беше! Простак! Да я остави да си тръгне, да изпусне такава жена! Къде щеше да намери друга като нея? Тъпанар!...
Трябваше да си я върне на вяка цена!
На всяка цена!...”
В този момент телефонът му извъня. Беше редакторката. Имаше петнайсет пропуснати обаждания от нея.
- Не знам къде беше цял ден и защо не си вдигаше телефона – повече да не се повтаря. Утре те искам на работа в седем! – Заповедно започна тя. – И поздравления. Справил си се отлично. Очаквам повече.
И му затвори телефона.
Кучка – каза си той, но се усмихна доволно и отново зачете текста си.
Прегръдки!
И като не я мрази и иска да я убие, защо тогава се ядосва, че си е отишла? Леле, то не беше обиди, не беше чудо.
Що за хора? ВЕрно, може да се ядосаш, ама е изключителен случай. А не постоянство.
Е, още малко ще го изтрая, заради ....може би.
Може би думите са силни, а може би не ги чуваме, защото остават само в мислите.
В повечето случаи човек не знае какво иска. Героят ми също - той нервничи - ПАК - не му е за първи път. Определено не е наясно какво е искал от тази жена, и дори е правел всичко възможно да я отблъсне - 'Малко й беше... Съвсем щеше да й разкатае майката той, ама тя му се изплъзна!...'
Тя е нила някакъв катализатор, който само е засилил борбата му със себе си. Тя казва,ч е не иска да я търси - дава му това, което иска. Но героят продължава да е бесен, нейното зарязване не е това, което в действителност е искал. Заради пустите му чувства:) , които е имал, а не е смеел да разкрие. Когато тръгва към нея, той вече е спокоен и оживен - разбрал е какво иска и знае какво да направи - няма яд, няма колебания.
Всъщност разкриването на чувства не е лесно, а още по-трудно е да ги последваш, защото не знаеш какво ще стане - ами ако бъдеш наранен?
Поздрави!
Да си вършат простотиите, като предизвикателство към жената и търсейки до кога ще издържи, мислейки си "Е след този случай ще кресне и аз ще и кажа край."
Да очаквот обаче поредното опрощение?
Да са най-ужилени, когато жената първа е казала край?
Ако такава е психиката им - нека има повече мъжки момичета!
А иначе за цялото творение- поздравления!!!!
Онези - самоуверените, на които от нищо не им пука, които имат високо мнение за себе си, които си мислят , че целият свят е в краката им, които разбира се от нищо не ги е страх - са всъщност най-страхливите, най-комплексираните, най-лесно ранимите. При среща с по-силен характер - те просто се опитват да го унищожат, защото е заплаха за тях.
По-лесно им е да обвиняват, отколкото да поемат вина, затова чакат другия да каже край - за да е чистичка съвеста им.
Що се отнася до опрощението - в случая не е важно дали героя ще го получи, важното е, че е последвал най-накрая себе си.
И да ужилени са мъжете, които са зарязани, но винаги намират друга, с която да се утешат.
И нека все пак да кажа, че не всички мъже са като героя ми. Просто няма начин:))
Поздрави!
Ти ме респектираш с умението си да надникваш в човешката психика и душевност , с умението си да извайваш хора и характери в този малък формат !
Няма да ти казвам колко си права за :"Онези,които си мислят , че целият свят е в краката им, които разбира се от нищо не ги е страх - са всъщност най-страхливите, най-комплексираните,...", защото ти си абсолютно наясно с този факт ...
Още веднъж - моите поздравления и възхита !
Не знам какво да кажа... успя да ме засрамиш...
2. Просто любов
3. Без любов
4. По течението...
5. Избор...
6. Очи в очи
7. Нека вървим заедно
8. Съзвучие
9. Любов, любов...
10. Ако се примири...
11. Можеше да избира
12. Достатъчно ли е?
13. Познато, нали?
14. Без граници
15. Плевелите убиват цветята
16. Обичам те!
17. Грешка ли е?
18. Да-да:))
19. Любов сладка
20. Пролет
21. Изненадаааа;)
22. Цвете