Пак ме издебна и пак ми се смееше дяволито отсреща в огледалото. Винаги правеше така, когато искаше нещо от мен. Сетила се е какво не й достига и аз, разбира се, трябва да й го осигуря. Стоях намръщено и я чаках да се насмее, та да чуя какво ли е желанието й тоя път.
Още от малък идваше при мен и ме молеше да й разказвам приказки за добрите принцове и принцеси, за животни и цветя, които си говорят с хората, за разни добри феи, за лошите чудовища, които иначе са омагьосани принцове... Но като пораснах аз, порасна и тя. Измених се аз, измени се и тя. Тя все нещо страдаше, все нещо не й достигаше, все нещо не намирала, каквото търсела, все не знаела какво иска... А като се отчаеше, изскачаше ненадейно отнякъде и започваше да рони едни едри сълзи, да нарежда колко е самотна, да ме обвинява, че не я слушам, че я пренебрегвам и май съм искал да се отърва от нея... Признавам си, че не й обръщах много внимание, не се съобразявах с желанията й, не ме интересуваше от какво има нужда и я държах на разстояние. Казвах си, че след като аз съм силен, и тя е силна и ще издържи на всичко, пък ако не – какво да се прави – с нея, и без нея - моето съществуване ще си продължи. Да, ама нали аз съм инат – и тя инат. И не се спря, даже напротив – срещите ни зачестиха. Появяваше се в сънищата ми или в огледалото, както и сега. Стоеше пред мен с ръце на кръста, сърдита или разплакана и повтаряше едно и също – че не може повече така, силите са й на привършване и ако не й обърна нужното внимание и този път, щяла да ме напусне. Но не ме напускаше. И аз от нямане накъде най-накрая започнах да я изслушвам и да я оставям да ме води, където си иска – друг начин нямаше. Даже й правех малки подаръчета само и само да е щастлива тя и да не ме занимава постоянно със себе си. А тя сякаш само това и чакаше. Успяваше така да ме издигне над земята, че забравях на кой свят съм, а после така рязко ме приземяваше, че направо се набивах като кол в земята, че и под нея и понякога едвам успявах да се измъкна и да продължа напред. Пък тя само стоеше отстрани, не знаеше какво да прави и само плачеше. В такива моменти така ме ядосваше, че дълго време не исках да я виждам и чувам и я оставях да си стои сама и да се оплаква, колкото си ще.
Ама то като пуснеш някой да ти се качи на главата – вземе, че му стане навик. И на мен като ми минеше яда, ми стана навик да не мога да я гледам така посърнала, нажалена, изтощена от плач и самообвинения, прегръщах си я нежно и я убеждавах, че не й се сърдя – какво да я правя – добра-лоша – моя си е. Само че не обичах да се показва пред хората и я криех старателно. Но тя по детски /невинно или не/ току не изненада с някоя беля и мен, и другите. В такива пък случай много й се карах. Много! И я наказвах. А тя ме гледаше объркано като дете, неразбрало колко много е изложило и мен, и себе си, цупеше ми се известно време и после пак старата песен на нов глас. Пак не й стигало внимание и разбиране, пак нещо не ставало, както иска, пак недоволство от нещо, пак дискомфорт, пак сълзи, пак страдание и аз пак я утеша и пак й дам, каквото иска.
Един ден след подобен многострадалчески период тя изникна от нищото, погледна ме засрамено-закачливо и каза, че разбрала какво й липсва. Направих се, че я няма, даже запуших уши и затворих очи за по-сигурно. Но тя не спря да нарежда колко е оттегчена от всичко, колко й е скучно, колко й е безразлично и тъжно, че аз не издържах и я попитах какво иска. Отговорът й така здраво ме шамароса, че дълго време се пулех и не знаех какво да правя, а тя замечтано започна да обяснява колко много искала любов – да почувства какво значи да обичаш и колко щастлива щяла да бъде...
Ха сега де! Откъде да й намеря любов – търсих къде ли не – няма и няма. А тя само тропаше с крачета като разглезено дете и ме поучаваше, че който търсел, намирал. Ядосвах се на собствената си глупост да й позволя да си прави с мен, каквото си поиска, ама пак тръгвах и пак търсех. Най-накрая намерих – казаха ми, че имало любов на тоя свят, но трудно можела да бъде открита, никой не я е търсел, защото струвала прекалено скъпо и за нея цял живот трябвало да плаща този, който искал да я има. Казах й всичко това, а тя така се зарадва, че ще има любов, че много-много не обърна внимание на цената и каза, че я иска. Този път обаче аз проявих акъл и я предупредих, че ако после нещо се окаже, че любовта не й хареса или нещо я разочарова, да не идва да ми плаче и да ми се жалва как очаквала едно, пък получила друго. Пък тя без много да му мисли се съгласи и с това само и само да си получи новата играчка. С такова нетърпение отвори подаръка си, и толкова бе щастлива от новата си придобивка, че аз си помислих, че най-после ще миряса и ще остави и мен на мира. А тя като да беше на седмото небе - така се вълнуваше, че започна /и не спря/ да показва любовта си на всички и навсякъде. В началото малко ме дразнеше с тази показност, но понеже не ме закачаше за нищо, я оставих да прави каквото си иска. Да, ама по едно време взе нещо да хленчи, да мрънка, пак нещо не и допадало, но аз бързичко й припомних, че тя сама беше поискала това и се беше съгласила и за цената, и за това да не ме търси да я спасявам. Да е мислила навреме. А и все някога трябваше да порасне и да се научи да носи отговорност за постъпките си. Знаех, че страда, знаех, че й е трудно. Видях я как мълчаливо плачеше, когато се раздели с илюзиите, с очакванията си, с любимите си надежди и мечти и как, като нямаше кого друг, пак прегръщаше любовта си... Жал ми беше за нея, но не можех да й помогна с нищо, а и така май беше най-добре.
Сега обаче какво се е сетила да иска, не мисля, че ще ми стигне фантазията, за да си го представя. Тоя срамежливо-закачлив смях продължи твърде дълго. Попитах я – каза ми. И това, което ми сервира, не е за вярване – пак искала любов(!?), ама тоя път искала да усети какво значело да бъдеш обичан...
Ха, кажете ми сега, моля ви се, как да й обясня на мойта капризна, но иначе нежна душа, че колкото и да искам, не мога да й направя такъв подарък – защото такова нещо никъде не се продава, а се подарява...
Поздрави!
И я отрупвай с подаръци - щом тя е щастлива и на теб ще ти е добре! :)
Поздрави!
Чудя се - ако получи такъв подарък - какво ли друго ще измисли да иска? Как мислиш? ;)
Поздрави!
Благодаря за коментара!
Поздрави!
Радвам се, че ти харесва!:)
Поздрави!
Иди бързо пред огледалото, погледни право в очите си и кажи:"Обичам те!" Повтори го; по-силно, че да го чуе и Тя; по-убедително, че да си повярваш и ти. Повтаряй го всеки ден и ще започнеш да го излъчваш и който те види, ще разпознае любовта и ще бъде привлечен като с магнет. Ти трябва да се обичаш, за да те обичат и другите. Сега разшири кръга на любовта: обичай хора, животни, природа,...цялата Вселена. Любовта не е само в сърцето на един мъж...тя е навсякъде. Усмихвай се на света и той ще ти се усмихне; обичай и ще бъдеш обичана...бъди добра и състрадателна...каквато си, но нека и другите да го усетят, мила...
Не се ли опитаха да ти подарят, подаракът за твоята душа? Но ти не ме послуша, като по-стара, но не толкова мъдра и не отиде да си го вземеш!
Една тъжна и измъчваща се душа се е опаковала, дори има панделка и цвете. Стене, защото не искаш да я забележиш. Подаракът те чака- протегни ръка.... и успех
Извини ме за това, което пиша. Друг може и да не разбере. Но посланието не е за другите
2. Просто любов
3. Без любов
4. По течението...
5. Избор...
6. Очи в очи
7. Нека вървим заедно
8. Съзвучие
9. Любов, любов...
10. Ако се примири...
11. Можеше да избира
12. Достатъчно ли е?
13. Познато, нали?
14. Без граници
15. Плевелите убиват цветята
16. Обичам те!
17. Грешка ли е?
18. Да-да:))
19. Любов сладка
20. Пролет
21. Изненадаааа;)
22. Цвете