Как само се обръща животът на човек, приятелю!... Тъкмо си мислиш, че знаеш и края на света, че си видял всичко и няма какво да те изненада и хоп – една жена ти казва „Обичам те!” и ти ставаш на петнайсет години, тичаш като ученик след нея и се стремиш да си откраднеш поглед, целувка, прегръдка от нея, докато наоколо няма никой... Ха!... Пък иначе си голям човек, сериозен човек, с далеч по-голям житейски опит.. Ха!... Смешно ти е, приятелю, смешно ти е,... но е така. Не знаеш какво значи да те обичат, да ти казват, че в теб са намерили всичко, което са търсили, че не искат нищо от теб, че искат да са там, където си и ти, че ще те обичат винаги... Да, знам, че звучи сладникаво, тинейджърски смехотворно, детинско, дори налудничаво, но когато сърцето и душата ти крещят, че тези думи са истина, че искат да прегърнат тази любов, нямаш избор – прегръщаш я и се опитваш да я задържиш, колкото се може по-дълго и по-плътно до себе си... И никак, ама никак не ти се иска да я пуснеш...
Каква ирония само!.. Каква игра на съдбата, приятелю!... Точно, когато си предначертал живота си за години напред, попадаш на един кръстопът и не знаеш по кой път да поемеш... Наляво или надясно?... От едната страна е любовта, от другата са отговорностите, семейството, децата... От едната страна е тя, от другата си ти... Кое да избереш – да последваш порива на душата или да я пожертваш... Толкова е объркано, приятелю, изобщо не знаеш какво да правиш, само стоиш и мислиш, а мисъл никаква...
Ти ме познаваш, приятелю, знаеш колко много обичам децата си, познаваш и жена ми, свидетел си на онзи мътен, напоен с водка и гъст цигарен дим самотен, триж прокълнат живот; знаеш в какво се бях превърнал – в едно напиващо се егоистично копеле, което нямаше нито вяра, нито мечти, нито надежди, чакащо кога най-после ще настъпи края на безсмисленото му съществуване...
А тази жена... Тази жена отново ме върна към живота. Аз бях жив, отново дишах, приятелю, отново чувствах, отново копнеех. Животът ми вече не беше безсмислено леке на гърба на света, аз бях някой, част от нещо, което ме караше да търся, да продължавам напред, даваше ми сила, енергия...
Не, приятелю, не беше заради секса, не беше и защото тя бе нещо ново, не... Знаеш не е първата... И аз не знам как да ти кажа каква е... Някак си, не знам как, но погледна ли я, в очите й виждам себе си... Чудиш се дали я обичам? – Обичам я, да, и то много... С нея ли съм, нищо друго не ми трябва... Сякаш цял живот само нея съм чакал...
Защо не се срещнахме по-рано?... Защо точно тя, защо аз?... Защо ми каза „Обичам те!”, защо аз я обичам... Защо трябва да бъде толкова сложно? Не можеше ли да бъде дрогояче... А можеше да е толкова лесно, ако не бях женен, ама не е... И боли, приятелю, боли... Толкова много боли, че ти се иска никога да не беше срещал тази жена, никога да не беше изпитвал нищо към нея, никога да не беше съществувал!... Иска ти се да си просто поредния тъп, безчувствен бройкаджия, възползващ се от падналия случай... Не й се обаждам вече, не се виждаме, ама да не мислиш, че ми е по-леко... Още повече ме боли... И няма да спре да боли... Няма...
И не че не знам какво искам, знам – не искам да съм глупак, не искам да я изпускам... Даже и сега. А какво направих? – отидох на майната си, да изкарвам пари и сам се мъча да се излъжа, че ако се беше опитала да ме спре, нямаше да спра... Пък тя ме пусна, пусна ме, каза, че така съм щял да разбера какво искам… А аз не че не знаех какво искам, аз и сега знам какво искам, ама не можах да се реша... Страхливо племе сме ние мъжете, приятелю, страхливо... Всичко ни е в ръцете, а ние бягаме ли бягаме да гоним дяволите или да се крием под на майка си полата... Щото не ни стиска, щото що за мъже сме, ако разкрием чувствата си, пък какво остава да ги последваме... И ни е по-лесно да я караме постарому, да се вайкаме и да се жалваме колко сме нащастни, а как иначе заслужаваме друг живот. И пак така си разправяме наляво и надясно какво ни се иска, как ни се иска, защо ни се иска, а си намираме хиляди оправдания, за да не правим нищо по въпроса. Мъже сме били, пък чакаме Господ да слезе от небето, да ни тресне по един шамар, белким ни дойде акъла в главите... Иначе все ний знаем, все ний можем, ний сме тези, дето каквото кажат – това ще е. Ама когато трябва да говорим – мълчим, правим се, че не разбираме, заравяме главите си в пръстта като щрауси, разчитайки на времето и забравата да ни спасят... Само дето сметките са ни без кръчмар, а резервните планове не работят...
Тежко ми е, приятелю, тежко ми е... И кой ми е крив? Кой ми е крив, че съм глупак?...
Кажи ми как да бъдеш мъж, приятелю, смел мъж, истински мъж, като те е страх?...
Къса ми се душата, приятелю, на парчета, събира се в едно и след това отново се раздира...
...А кажи ми как да бъдеш ЧОВЕК, приятелю, истински ЧОВЕК, като те е страх?...
:))))))))))))))
Поздрави!
...а именно:Нищо не можеш да направиш по въпроса освен да го приемеш като част от живота и да не го оставяш да те тормози като му се връзваш.
:))))))))))))))))
Друго обаче ми стана интересно!
Какво е,аджеба,това животно "истински мъж"?
Като как изглежда,като как се държи,къде се среща,какво яде,как мисли/или поне как не мисли/...?Така де,като не го знам какво е,как,майка му стара,преодолявайки страха си,да заприличам на него!?!?
:)))))))))))))))))))
Въпреки усмивките,въпросът ми е много сериозен!
:)))))))))))))))
- първият -
според героя - под словосъчетанието "истински мъж' трябва да се разбира мъж, който знае какво иска, как го иска, защо го иска и не само това, но и да приведе исканото в реалност. Неговият страх е нормален - страхът да не нараниш близките около него хора. Но у него не достига онази малка смелост да каже в очите на момичето истината , да й признае страха си, защото се страхува от това, че разбирайки колко е слаб, тя ще го отхвърли като човек. А дали тя ще го отхвърли или не - това няма да тълкувам - а и го няма в текста:)
- вторият -
извън текста - защото текстовата реалност е една - често хиперболизирана, извеждаща на преден план някакво човешко състояние на духа, а реалността е нещо съвсем друго. Що се отнася до истинския мъж - мога да изразя само своето лично мение, което е равнозначно и на истинска жена и на истински човек , и може би ще е по-добре да използвам "истински човек".
Най- малкото това е човек, който се страхува, но не се страхува да покаже страха си; който чувства и не се страхува да покаже чувствата си, нито да ги последва; който приема не само действията си, но и последствията от тях, без да прехвърля вината или отговорността на друг/и; който умее да бъде себе си и да пази себе си; който не бяга ако го ударят по едната буза от страх, че ще го ударят и по другата; който може да прощава на другите и на себе си; който може и знае кога да казва ДА и кога НЕ; който може да обича....
Мисля, че и това не е малко - макар и да не е всичко.
Почти не мога да повярвам,че ЖЕНА достига такива дълбини на разбиране!
:))))
Това беше шега.А аз по принцип приемам за себе си прераждането като факт.Душата е омнипотентна,а "мъж" или "жена" са просто нейни форми на изразяване.
Много ми е приятно да си говоря с теб!
:)))))))))))))
Всичко най-хубаво!
2. Просто любов
3. Без любов
4. По течението...
5. Избор...
6. Очи в очи
7. Нека вървим заедно
8. Съзвучие
9. Любов, любов...
10. Ако се примири...
11. Можеше да избира
12. Достатъчно ли е?
13. Познато, нали?
14. Без граници
15. Плевелите убиват цветята
16. Обичам те!
17. Грешка ли е?
18. Да-да:))
19. Любов сладка
20. Пролет
21. Изненадаааа;)
22. Цвете